Де да беше си спомнила да не плува в реката… Гледаше как двама от слугите натовариха сандъка с багажа на Тепик отзад на каретата и за първи път, по спомени и на двамата, сложи бащинска ръка на рамото на сина си.
Всъщност не му хрумваше какво да каже. „Никога не ни остана време да се опознаем — помисли си той. — Можех толкова много да му дам. Нямаше да идат напразно няколко здрави пердаха.“
— Хм… Ами, момчето ми…
— Да, татко?
— За първи път ще си далеч от дома, сам-самичък…
— Не, татко. Прекарах миналото лято с владетеля Фхем-пта-хем, нали помниш.
— O, така ли беше?
Фараонът си спомни, че палатът сякаш беше по-тих тогава. Обясняваше си го с новите гоблени.
— Както и да е, ти си вече младеж, почти на тринадесет…
— Дванадесет, татко — търпеливо уточни Тепик.
— Сигурен ли си?
— Рожденият ми ден беше миналия месец, татко. Подарихте ми грейка за легло.
— Така ли? Колко изключително. Казах ли защо?
— Не, татко. — Тепик вдигна поглед към меките озадачени черти на бащиното лице. — Много хубава грейка — убедително добави той. — Много ми харесва.
— O. Добре. Хм.
Негово величество потупа рамото на сина си отново по един неуточнен начин, подобно на човек, който барабани с пръсти по бюрото си, докато се опитва да мисли. Изглежда му хрумна някаква идея.
Слугите бяха вече завързали сандъка на покрива на каретата, а кочияшът търпеливо държеше вратата отворена.
— Когато един младеж тръгне по белия свят — негово величество започна колебливо, — има, ами, много е важно да помни… Въпросът е в това, че светът е много голям, в края на краищата, пълен с всякакви… И разбира се, особено в големия град, където има много допълнителни… — той млъкна, като ръкомахаше неопределено с едната си ръка във въздуха.
Тепик кротко възприемаше.
— Всичко ще е наред, татко — отвърна той. — Върховният жрец Диос ми обясни как трябва редовно да се къпя и да не се впускам слепешката.
Баща му премига насреща му.
— Ти да не би да ослепяваш?
— Очевидно не, татко.
— O, добре. Много добре. Много, много хубаво.. Това е добра новина.
— Струва ми се, че е по-добре да тръгвам, татко. Иначе ще пропусна прилива.
Негово сиятелство кимна в съгласие и потупа джобовете си.
— Имаше нещо… — промърмори той, а после го напипа и пусна малка кожена торбичка в джоба на Тепик. Отново опита обичайната процедура с рамото. — Нещо малко — промърмори. — Не казвай на леля си. Е, и да искаш, не можеш. Тя отиде да си полегне. Всичко това й дойде малко в повечко.
На Тепик му оставаше само да отиде и жертвопринесе едно пиле пред статуята на Кхъфт, основателя на Джейлибейби, за да може пътеводната ръка на предтечата му да направлява неговите стъпки по света. Пилето обаче беше мъничко и когато Кхъфт приключи с него, царят го получи за обяд.
Джейлибейби е в действителност малко, затворено в себе си царство. Дори и напастите му си бяха половинчати. Всички уважаващи себе си царства получаваха огромни свръхестествени напасти, но най-доброто, което Старото Царство успя да получи през последните стотина години, беше Напастта на Жабата.4
Същата онази вечер, когато вече излязоха от делтата на Джел и прекосяваха Кръглото море на път към Анкх-Морпорк, Тепик се сети за торбичката и разгледа съдържанието й. С любов, но и с обичайния си подход към нещата от живота, баща му го бе дарил с коркова тапа, половин кутийка сапун за самар, малка бронзова монетка с несигурна деноминация и една изключително възрастна сардина.
Всеизвестен факт е, че когато човек е на път да умре, неминуемо сетивата му мъчително се изострят. Винаги се е смятало, че става така, за да се даде възможност на притежателя им да открие някакъв възможен изход от затрудненото си положение, който да се отличава от очевидния.
Това не е вярно. Явлението е класически пример за отвличане на вниманието. Сетивата отчаяно се съсредоточават върху каквото и да е, само и само то да е различно от конкретния проблем — в случая на Тепик беше ширналият се на около двадесет и пет метра по-надолу калдъръм, който бързо наближаваше — с надежда, че проблемът ще се махне.
Бедата е, че това ще стане скоро.
Независимо от причината, Тепик изведнъж болезнено ясно осъзна всичко около себе си. Начинът, по който лунната светлина огрява върховете на покривите. Ароматът на пресен хляб, носещ се от близката фурна. Бръмченето на нощен бръмбар, профучал край ухото му в посока нагоре. Плача на дете в далечината и лая на куче. Нежните тласъци на въздуха, особено що се отнася до липсата му на плътност и място къде да се вкопчиш…
4
Жабата обаче беше доста големичка, попадна във вентилационните шахти и седмици наред държа всички будни.