— Големият ли? С лице като ръб на ботуша ти?
— Това е Флаймоу. Внимавай с него. Ако те покани на препечена филийка в кабинета си, не отивай.
— А кое е малкото момче с къдриците? — попита Тепик.
Сочеше към един момък, който владееше вниманието на дама с доста промит вид. Тя навлажняваше с език носната си кърпичка и бършеше очевидни мръсотии от лицето му. Когато приключи с това, оправи вратовръзката му.
Чидър проточи врат, за да види по-добре:
— O, това е просто някой от новите — отвърна той. — Някой си Артур. Още се върти около мами, както виждам. Няма да изтрае дълго.
— Не знам — поколеба се Тепик. — И ние правим така с нашите мумии, а пък сме оцелели вече хиляди години.
Един стъклен диск падна в тихата сграда и издрънча на пода. В продължение на няколко минути не се чу никакъв друг шум. После слабо избълбука масльонка. Една сянка, която естествено си беше полегнала на перваза на прозореца като морга за големите сини мухи, се оказа ръка, която се придвижваше с мудния темп на зеленчук към кукичката на прозореца.
Чу се стържене на метал и след това целият прозорец се открехна в трибологична тишина.
Тепик се стовари през перваза и изчезна в сянката под него.
За минута-две прашното пространство се изпълни с интензивна липса на шум, причинена от някой, който се движеше изключително внимателно. Отново се чу църкането на маслото за смазване, последван от метален шепот, когато резето на капандурата към покрива бе внимателно издърпано встрани.
Тепик изчака дъхът му да го настигне и точно в този миг чу звука. Идваше някъде от белия шум под прага на слуха, но нямаше никакво съмнение, че съществува. Някой чакаше точно над капандурата и току-що ръка затисна парче хартия, за да не шуми на вятъра.
Собствената му ръка се дръпна от резето. С изключително внимание си проправи път обратно през мазноватия под и пипнешком продължи покрай грубата дървена стена докато стигна до вратата. Този път не пое никакви рискове, а отви масльонката си и остави една безшумна капка да падне върху пантите.
Миг по-късно вече беше минал през вратата. Някакъв плъх, който вяло патрулираше по коридора от другата страна на вратата, където се усещаше течение, едва не си глътна езика, когато Тепик изпърха край него.
В дъното се виждаше друг вход, последван от цял лабиринт неясни складове. Накрая откри стълбището. Прецени, че е на трийсетина метра от капака. Не се виждаха никакви вентилационни тръби. Трябваше да има начин да мине по покрива.
Клекна и измъкна свитъка с ножовете си, кадифената му чернота придаваше на сянката по-тъмна издължена форма. Избра Пети номер — нож, който не става за всеки, но си струва да се използва, ако му знаеш цаката.
Веднага след това главата му се показа много внимателно над ръба на покрива, а едната му ръка бе свита под нея, но готова да се разгъне благодарение на сложно взаимодействие на сили, които щяха да се съчетаят, за да запратят няколко десетки грама стомана в полет през нощта.
Мерисет седеше до капандурата и изучаваше листовете си. Погледът на Тепик се плъзна към продълговатия дъсчен мост, педантично подпрян на един парапет няколко крачки встрани.
Беше убеден, че не е вдигнал никакъв шум. Можеше да се закълне, че екзаминаторът чу звука от погледа му, когато се вторачи в него.
Възрастният човек вдигна плешивата си глава.
— Благодаря, господин Тепик, можете да продължите.
Тепик усети как потта по тялото му се вледенява. Вторачи се в дъските, после в екзаминатора, а после и в ножа си.
— Да, сър — промълви. Това някак не му се стори достатъчно при създалите се обстоятелства и добави: — Благодаря Ви, сър.
Завинаги запомни първата си нощ в общежитието. Помещението беше достатъчно дълго, за да побере всичките осемнадесет момчета в Колежа на Усойницата и достатъчно проветриво, за да побере и великата външна шир. Вероятно проектантът е мислил за удобството, но само с цел да го избегне навсякъде, където е възможно — бе успял да сътвори стая, която всъщност може да бъде по-студена от външните климатични условия.
— Мислех, че ще си имаме собствени стаи — каза Тепик.
Чидър, който бе предявил иск за леглото, най-слабо изложено на теченията в хладилника, му кимна:
— По-нататък. — Излегна се по гръб и лицето му се сви в гримаса. — Смяташ ли, че специално подострят тези пружини?
Тепик нищо не отговори. Всъщност леглото беше значително по-удобно от онова, на което спеше в къщи. Родителите му от високо потекло съвсем естествено толерираха такива условия за децата си, каквито бедстващите пясъчни мухи мигновено биха отхвърлили.
Протегна се на тънкия дюшек и анализира събитията от деня. Бяха го записали за наемен убиец, добре де, за учащ се убиец, преди повече от седем часа, а още не са му позволили даже да пипне нож. Разбира се, и утре е ден…