— Ами ако мексиканското правителство беше надушило за съществуването й?
— Тогава щеше да стане сложно. Биха могли да я задържат за себе си или да я продадат, на когото си поискат. На конгломерат с дълбоки джобове. На наркокартел.
— Това повдига един сериозен въпрос. Кой притежава пещерата?
—Аз.
Макс го изгледа с изненада.
— Ти ли?
— Открих името на кухата фирма, през която я с купил Кензит. Тъй като собственикът на фирмата вече е покойник, направих напълно законна оферта за тази на пръв поглед безполезна земя, включително за правата върху полезните изкопаеми. Остава само да се подготвят документите.
— Но как Кензит е открил това място?
— Кой знае? – сви рамене Хуан. — С геологични проучвания. Или може да е използвал „Сентинел“ по някакъв начин. Така и няма да разберем на какво е бил способен телескопът, след като Кензит е мъртъв и плановете са унищожени. Не е сигурно дали някой някога ще успее да пресъздаде труда му. Да се надяваме, че това няма да стане.
— Кензит беше психопат, но и гений, нали?
— Бих казал, че беше по-умен от всеки един от нас, може би доста. Но грешката му беше, че се мислеше за по-умен от всички ни заедно.
Хуан извади две кутии бира „Корона“ от раницата и подаде едната на Макс. Чукнаха се и седнаха да се насладят на гледката.
— И ще ти кажа едно, приятелю – с доволна усмивка добави Хуан. – Винаги бих предпочел екип от умни хора пред един гений.