Зачуди се какво да й каже, когато се срещнат в Ню Йорк, дали не е по-добре да й спести ужасния край на брат й. После реши, че тя заслужава да научи истината, включително и последното послание на Лутцен към нея.
Искаше да е сигурен, че ще запомни дословно думите през дните плаване на север, така че изкрънка молив от един моряк и отвори бележника на първата празна страница. Записа загадъчните фрази, които бе чул. Дрезгавият глас на Лутцен продължаваше да звучи в главата му.
„Кажете й, че бях там. Успях. Това ще промени всичко. Сияеха като изумруди, големи колкото дънери“
Спря. Още не беше сигурен дали е чул правилно последните му думи. Накрая сви рамене и записа дословно странното съобщение на Лутцен.
„Намерих Оз.“
1.
Чесапийк Бей
Преди девет месеца
Прототипът Х-47В направи завой само на минути от целта си на сто и трийсет километра северозападно от моста с тунела при Чесапийк Бей. Фредерик Уедъл нагласи прескачащия през различни честоти алгоритъм на заглушаващото предаване. Мисията му бе да блокира управляващия сигнал на оператора на безпилотния самолет във военноморската база в окръг Вентура в Калифорния и да препрограмира бордовата навигационна система, като накара дрона с неговите четиристотин и петдесет килограма гориво да се забие в изоставена баржа.
Дори без двете умни бомби, които можеше да носи, дронът щеше да нанесе смъртоносна терористична атака срещу Съединените щати.
Уедъл посрещаше с ликуване предизвикателството.
— Ще го направим – каза той, без да се обръща към никого, макар че в малката стаичка, претъпкана до пръсване с електроника и дисплеи, имаше още двама души. Двайсет и пет метровият свързочен кораб, стоящ на котва при устието на Потомак, нямаше друг екипаж, освен капитана, който беше горе на мостика. Уедъл нагласи очилата си с телени рамки и погледна към най-големия екран да провери картината от камерата на палубата. Дронът правеше първия си завой след отлитането и се виждаше като бял клин на фона на притъмняващото оранжево небе.
Заглушаването на управляващия сигнал не беше достатъчно за изпълняване на мисията. Ако изгубеше контакт с оператора си, безпилотният самолет щеше да премине на автономен режим и да се върне в базата си „Патъксент Ривър“ в Мериленд, където се провеждаха изпитанията на повечето въздушни оръжейни системи на военноморските сили. Номерът беше да установят контрол върху машината, за да могат да заредят координатите за алтернативната цел. В този случай безпилотният самолет трябвате да се разбие в баржата със скорост осемстотин километра в час.
Тази атака беше най-лошият възможен сценарий за Пентагона. Никой – нито създателите на дрона, нито в генералния щаб – не смяташе, че бордовите системи могат да бъдат хакнати. Но след падането на свръхсекретния разузнавателен дрон RQ-170 в Иран началството настоя военновъздушните и военноморските сили да докажат, че протоколите им за комуникация не могат да бъдат разбити. Освен че бяха изгубили дрон на стойност стотици милиони долари, катастрофата бе дала възможност на иранците да зърнат отблизо най-високотехнологичните достижения на Америка. Щом иранците бяха успели да свалят дрона, те биха могли да отнемат управлението му от оператора. Военните наливаха пари в програма, която да гарантира, че подобно нещо никога няма да се случи.
Това беше причината за тази симулация на отвличане.
Най-добрите умове в областта на дроновете бяха призовани да съставят екип, който да играе ролята на врага. Електроинженер по образование и един от най-добрите специалисти по комуникациите във военновъздушните сили. Уедъл веднага се беше възползвал от шанса. Беше експерт в предаването, криптирането и прекъсването на комуникации, така че беше избран да прехване сигнала на оператора. Екипът му се състоеше от още двама първокласни учени.
Лорънс Кензит, свит тип с прегърбена стойка и покрито с пъпки лице, беше компютърен специалист и физик, защитил докторска дисертация в Калифорнийския технологичен институт на двайсетгодишна възраст. Въпреки че имаше навика да нарича всеки, когото смяташе, че не е нивото му, „непоправим тъпак“ – включително офицерите, от които зависеше работното му място, – той все пак стана най-добрият разработчик на софтуер за дронове на военните. Сега той седеше отдясно на Уедъл и тракаше на клавиатурата пред три монитора, по които течаха данни.
Вторият беше хардуерният разработчик Дъглас Пиърсън, създател на технологията, която се използваше за най-модерните дронове в арсенала на военните. Беше същински мечок с бомбастичен глас и огромно шкембе, подхождащо на човек, който не говори прекалено много и не е свикнал да слуша много. Управляваше царството си с железен юмрук и спореше на висок глас с всеки, който изразяваше несъгласие с него. Седеше отляво на Уедъл с крака на масата, с таблет в едната ръка и чаша кафе в другата.