Айзък Азимов
Пирати от астероидите
1. ОБРЕЧЕНИЯТ КОРАБ
Петнадесет минути до старта! „Атлас“ чакаше да излети. Лъскавата полирана повърхност на космическия кораб блестеше на ярката Земна светлина, изпълваща лунното нощно небе. Тъпият му нос сочеше нагоре към пустия космос. Заобикаляше го вакуум, а под него лежеше мъртвата пемза на Лунната повърхност. Числеността на екипажа му беше равна на нула. На борда нямаше жива душа.
— Колко е часът, Гъс? — попита председателят на Научния съвет д-р Хектор Конуей.
Той се чувствуваше неловко в лунните офиси на Съвета. На Земята щеше да бъде на самия връх на иглата от стомана и бетон, която всички наричаха Кула на науката, а оттам можеше да гледа през прозореца към Международния град.
Тук, на Луната, те бяха направили възможно най-доброто. Служебните помещения имаха лъжливи прозорци с изкусно нарисувани земни пейзажи зад тях. Те бяха естествено оцветени, а лампички в тях ги освежаваха и смекчаваха, симулирайки сутрин, обед и вечер. Дори през периодите за спане излъчваха слаба тъмносиня светлина.
Това, все пак, не бе достатъчно за един землянин като Конуей. Той знаеше, че ако проникне през стъклата на прозорците, ще види само нарисувани миниатюри, а ако премине и зад тях, то там би се оказало само друго помещение или може би масивна лунна скала.
Доктор Огъстъс Хенри, към когото се бе обърнал Конуей, погледна китката си.
— Имаме още петнадесет минути — рече той между две всмуквания от лулата. — „Атлас“ е в съвършенна форма. Аз сам го проверих вчера.
— Зная, но се безпокоя за Лъки — каза Конуей. Косата на Конуей беше чисто бяла и го правеше да изглежда по-възрастен от източения и слаб в лице Хенри, макар да бяха на една възраст.
— За Лъки?
— Страхувам се, че ми е станало навик — усмихна се свенливо Конуей. — Говоря за Дейвид Стар, но днес всички го наричат „Лъки“1. Не си ли чул?
— Лъки Стар, а? Е, името му подхожда. Защо се тревожиш? В края на краищата, всичко това е негова идея.
— Точно така. Идеите му са все такива. Мисля, че следващият път ще се счепка със Сириусианското консулство на Луната.
— Бих желал да го стори.
— Не се шегувай. Понякога си мисля, че го насърчаваш в схващането му, че трябва да гледа на всичко като на работа само за един човек. Ето защо дойдох на Луната, него да държа под око, а не да наблюдавам кораба.
— Ако си дошъл за това, Хектор, тук нямаш работа.
— Е да, не мога да го следвам навсякъде като квачка. Но с него е Бигман. Казах на дребосъка, че ще го одера жив, ако Лъки реши да нападне Сириусианското консулство с голи ръце.
Хенри се засмя.
— Казвам ти, той е способен да го направи — измърмори Конуей. — И което е още по-лошо, ще мине, разбира се, без наказание.
— И после?
— Това само би го окуражило някой ден да поеме излишен риск, а е твърде ценен, за да си позволим да го загубим!
Джон Бигман Джонс се клатушкаше по утъпкания глинен под, носейки най-внимателно своята халба бира. Псевдогравитационните полета не бяха разширени извън самия град, така че тук, при космодрома, под действието на собственото гравитационно поле на Луната, човек трябваше да покаже цялото си майсторство. За щастие, Джон Бигман Джонс беше роден и израснал на Марс, където, в края на краищата, гравитацията беше само две пети от нормалната, така че това не го затрудняваше особено. В момента той тежеше двадесет фунта. На Марс би тежал петдесет, а на Земята — сто и двадесет.
Той се приближи към часовоя, който го наблюдаваше и се забавляваше от гледката. Часовоят беше облечен в униформата на Лунната национална охрана и бе привикнал към гравитацията.
— Хей! — подвикна Джон Бигман Джонс. — Не стой така мрачен там. Донесох ти халба бира. Аз черпя.
Часовоят го погледна изненадан и после каза със съжаление:
— Когато съм на пост не мога. Ти знаеш.
— О, добре. Мисля, че ще мога да уредя това. Аз съм Джон Бигман Джонс. Наричай ме Бигман.
Бигман достигаше само до брадата на часовоя, който не беше особено висок, но му подаде ръката си така, като че ли последният беше по-нисък от него.
— Аз съм Берт Уилсън. Ти от Марс ли си? — попита часовоят, гледайки аленочервените му ботуши до бедрата.
Само един земеделски работник от Марс не се разделяше до края на живота си от тях.
— Позна — отвърна Бигман, като ги погледна е гордост. — Натикан съм тук за една седмица. Велики Боже, каква скала е Луната! Не излиза ли понякога някой от вас, момчета, на повърхността?
— Понякога. Когато се наложи. Няма много нещо за гледане там.
— Желая непременно да отида, ако мога. Мразя да бъда затворен в кафез.