Докато корабът не е отпътувал или разрушен от пиратите.
На Лъки се струваше, че треперенето па ръцете му, дължащо се на изтичащия кислород, е намаляло. Или бутилката вече се изпразваше, или температурата й падаше. Той я държеше далеч от скафандъра си, така че тя не поглъщаше повече топлина от него. Скафандърът му беше от тези, чиито кислородни бутилки получават достатъчно топлина, за да може кислородът да се диша, а бутилките с въглероден двуокис на ракетните пистолети получаваха достатъчно топлина, за да задържат съдържанието си в газообразно състояние. Във вакуума на космоса топлина можеше да бъде загубена само чрез излъчване. Това бе един бавен процес, но дори при това положение кислородната бутилка имаше време да понижи температурата си, Лъки обгърна бутилката с ръце, притисна я плътно до гърдите си и зачака.
Сякаш бяха минали часове, а не само петнадесет минути преди да му се стори, че астероидът става по-ярък.
Приближаваше ли се отново към скалата? Или само си въобразяваше? Минаха още петнадесет минути и астероидът беше вече определено по-ярък.
Лъки се почувства дълбоко благодарен на шанса, че бе изстрелян от сгряната от Слънцето страна на скалата, така че да може да я вижда ясно като мишена.
Ставаше все по-трудно за дишане. Не че се задушаваше с въглероден двуокис. Този газ се отстраняваше веднага след образуването му. Все пак всяко вдишване също отстраняваше малка частица от скъпоценния кислород. Лъки се опита да диша повърхностно. Затвори очи. Почиваше си. В края на краищата, не можеше да направи нищо повече, докато не достигне и отмине астероида. Там, на нощната му страна, може би още го чакаше Бигман.
Тогава, ако можеше да се доближи достатъчно близо до него, ако успееше да го повика по своето повредено радио преди да го отмине, все още имаше шанс.
За Бигман часовете минаваха бавно и мъчително. Той силно желаеше да слезе, но не смееше. Убеждаваше себе си, че ако врагът съществува, досега би напомнил за себе си. После Бигман се отказа от това си предположение и с горчивина стигна до заключението, че голямото мълчание и липса на движение в космоса означава клопка и че Лъки е попаднал в нея.
Той постави капсулата на Лъки пред себе си и се запита какво ли съдържа. Само ако имаше някакъв начин да я отвори и да прочете тънкото руло микрофилми в нея. В такъв случай би могъл да предаде съдържанието й на Серес по радиото и изпълнявайки по този начин възложената му задача, да се спусне на скалата. Щеше да избие всичките пирати и да измъкне Лъки, в каквато и каша да се е забъркал.
Не! Преди всичко Бигман не смееше да ползва субетера.
Наистина, пиратите не биха могли да разшифроват кода, но щяха да открият носещата информация вълна, а той беше инструктиран да не издава местонахождението на кораба.
Освен това, каква беше ползата да мисли за отварянето на тази капсула. Една слънчева пещ можеше да я стопи и разруши, един атомен взрив да я дезинтегрира, но нищо не можеше да я отвори и остави съобщението непокътнато, освен докосването й от лицето, за което бе предназначена.
Повече от половината от дванадесеточасовия срок беше минал, когато гравитометрите дадоха своето съвсем ясно предупреждение.
Бигман се пробуди от своите осуетени мечти и изненадан и шокиран втренчи поглед в ергометъра. Пулсациите на няколко кораба се смесваха в сложни криви, които се преливаха като змии от една фигура в друга
Щитът на „Светкавичния Стар“, който блещукаше както обикновено със сила, достатъчна да го предпазва от случайни „отломки“ (обичайното космическо название за странстващи метеорити с диаметър до един инч), замръзна на максимума си. Бигман чуваше лекото бръмчене на захранващия източник на енергия да става пронизително. Той включи екраните за близък обсег и те оживяха един по един.
Мозъкът му работеше усилено. Корабите се издигаха от астероида, тъй като никакъв кораб не можеше да бъде открит по-надалеч. Тогава Лъки сигурно беше пленен и вероятно мъртъв. Сега вече не го беше грижа колко кораба идват срещу него. Можеше да ги победи всичките до един.
Бигман отрезвя. Първият слънчев отблясък бе уловен на един от екраните. Бигман маневрира с визьора на оптическия прибор и го постави в центъра на екрана. После натисна нещо подобно на клавиш от пиано и пиратският кораб грейна, уловен в едно невидимо енергийно избухване.
Светенето не се дължеше на някакво действие върху корпуса му, а беше по-скоро резултат от погълнатата от екрана на вражеския кораб енергия. Корабът светеше все по-ярко. После потъмня, тъй като врагът прояви малодушие и увеличи разстоянието помежду тях.