— Ти си свръхнетърпелив, Лъки — каза Хенри. — Антън е тръгнал преди двадесет и четири часа. Дори „Светкавичния Стар“ не може да го настигне.
— Грешиш. Може. А щом веднъж ги настигне, чичо Гъс, мисля, че ще успея да принудя астероидите да се предадат. Без тях сириусианците няма да ни нападнат и война няма да има.
Те го погледнаха втренчено.
— Досега се връщах два пъти — каза сериозно Лъки.
— И все като по чудо — измърмори Конуей.
— Преди не знаех с какво се заемам. Трябваше да опипвам пътя си. Този път знам. Ще загрея „Светкавичния Стар“ и докато трае загряването, ще направя необходимото съгласуване с обсерваторията на Серес. Вие двамата можете да се обадите по субетера на Земята. Да се свържете с Координатора за…
— Ще се погрижа за това, синко — каза Конуей. — Занимавам се с правителствени дела още отпреди да се родиш. А ти, Лъки, ще можеш ли да се погрижиш за себе си?
— Не съм ли го правил винаги, чичо Хектор? Чичо Гъс?
Той топло си взе сбогом с тях и излезе.
Бигман си тътреше печално краката в праха на Серес.
— Имам скафандър и всичко необходимо за път — каза Бигман.
— Не можеш да дойдеш, Бигман — рече Лъки. — Съжалявам.
— Защо?
— Защото ще мина напряко, за да стигна до Ганимед.
— Е и какво? Как така напряко?
— Ще мина през Слънцето! — усмихна се сдържано Лъки.
Той излезе на площадката и се отправи към „Светкавичния Стар“, оставайки Бигман с отворени уста.
14. ДО ГАНИМЕД ПРЕЗ СЛЪНЦЕТО
Една триизмерна карта на Слънчевата система би имала външния вид на твърде гладка плоча. В центъра беше Слънцето, доминиращият член на системата.
То наистина е доминиращ член, тъй като съдържа 99,8% от цялото вещество на Слънчевата система. С други думи, то тежи петстотин пъти повече от всичко останало в Слънчевата система, взето заедно.
Около Слънцето обикалят планетите. Всички те се въртят в почти една и съща плоскост, която се нарича еклиптика.
В пътуването от планета до планета космическите кораби обикновено следват еклиптиката. Така те са вътре в главните субетерни лъчи на междупланетната връзка и могат по най-подходящ начин да правят междинни спирания по пътя си. Понякога, когато корабът е заинтересован да пристигне по-скоро и да не позволи да бъде открит, той се отклонява от еклиптиката, особено в случаите, когато трябва да пътува към другата страна на Слънцето.
Вероятно така ще направи и корабът на Антън, помисли си Лъки. Ще се вдигне нагоре от „плоскостта“, в която бе Слънчевата система, ще опише огромна дъга или мост над Слънцето и ще слезе към „плоскостта“ от другата му страна в околностите на Ганимед. Антън сигурно беше стартирал в тази посока, защото в противен случай отбранителните сили на Серес нямаше да пропуснат да го заснемат. За хората бе станало почти втора природа да правят всички пространствени наблюдения най-напред и преди всичко по протежение на еклиптиката. Докато се сетеха да погледнат извън нея. Антън щеше да бъде твърде далеч.
Но има шанс, мислеше Лъки, Антън да не е напуснал еклиптиката за постоянно. Може би бе стартирал, сякаш е имал такова намерение, но после се е върнал в плоскостта на еклиптиката. Предимствата на такова връщане бяха големи. Астероидният пояс напълно обгръщаше Слънцето в смисъл, че астероидите бяха равномерно разпределени по целия път около него. По този начин, държейки се в района на Пояса, Антън можеше да остане сред астероидите по целия си път от сто милиона мили или около още толкова до Ганимед. Това за него би означавало сигурност, защото правителството бе почти изтеглило силите си от астероидите и освен по пътищата до четирите големи скали, негови кораби не влизаха в този район. Още повече, ако някой влезеше, Антън винаги би имал възможност да поиска помощ от най-близката астероидна база.
Да, мислеше Лъки, Антън щеше да остане в Пояса. Отчасти защото мислеше така и отчасти защото си имаше свои собствени планове. Лъки издигна „Светкавичния Стар“ в посока дъга.
Слънцето беше ключовият ориентир за цялата Система. То бе едно непреодолимо препятствие и принуждаваше всеки построен от човека кораб да го заобикаля. За да пътува от една страна на Системата до някоя друга, всеки кораб трябваше да прави дъга с голям радиус, за да избегне Слънцето. Никой пътнически кораб не се приближаваше до него на по-малко от шестдесет милиона мили, колкото беше разстоянието от Венера до Слънцето. Дори тогава охладителните системи бяха задължителни за комфорта на пътниците.