Лицето на Хенсън побеля.
— Какво ще кажете, Хенсън? — попита повторно Лъки.
— Имате право, господин Стар — отвърна много тихо Хенсън. — Някога бях член на екипаж на пиратски кораб. Беше много отдавна. Опитах се да го забравя. Оттеглих се на астероидите и направих всичко, на което бях способен, за да бъда мъртъв за Земята. След време, когато в Слънчевата система се надигна нова банда пирати и ме залови, аз нямах друг избор, освен да им сътруднича. Когато вие кацнахте, открих своя първи шанс да напусна; своя първи шанс да рискувам една среща със Закона, В края на краищата, бяха минали двадесет и пет години. В моя полза говореше фактът, че съм рискувал живота си, за да спася един член на Съвета. Затова така силно желаех да се бия с пиратите-нашественици на Серес. Исках да добавя още една точка в моя полза. Накрая, убивайки Антън, спасих за втори път живота ви и дадох на Земята време да си поеме дъх, в което, както казахте вие, войната може да бъде предотвратена. Бях пират, господин Стар, но това свърши и мисля, че съм си платил сметката.
— Добре — съгласи се Лъки, — но не постигнахте много. Имате ли някаква информация за нас, която да не сте споменали преди?
Хенсън поклати отрицателно глава.
— Вие не ни казахте, че сте били пират.
— Наистина, но не беше ставало дума за това. Сам се досетихте, а аз не се опитах да го отрека.
— Добре. Нека видим тогава, дали можем да намерим още нещо, което не можете да отречете. Знаете, че още не сте ни казали цялата истина.
— Какво остава?
Хенсън изглеждаше изненадан.
— Фактът, че вие никога не сте преставали да бъдете пират. Фактът, че вие сте лицето, което беше споменато пред мен само веднъж и то от един от членовете на екипажа на Антън скоро след дуела ми с ракетни пистолети с Динго. Фактът, че вие сте така нареченият Шеф. Вие, господин Хенсън, сте ръководителят, „душата“ на пиратите от астероидите.
16. ЦЕЛИЯТ ОТГОВОР
Хенсън подскочи от мястото си и остана прав. Въздухът свиреше остро през полуотворените му устни.
— Велика Галактико, човече! — извика адмиралът не по-малко учуден. — Какво е това? Сериозно ли говорите?
— Седнете, Хенсън — каза Лъки — и нека опитаме докъде ще стигне търпението на другите. Изслушайте версията ми. Ако бъркам, някъде ще се появи противоречие. Всичко започна с качването на Антън на „Атлас“. Антън беше интелигентен и способен човек, макар съзнанието му да беше изкривено. Не повярва на моя разказ. Направи ми триизмерна снимка (това не би било трудно, дори без да забележа) и я изпрати на Шефа за инструкции. Шефът помисли, че ме е познал. Разбира се, Хенсън, едно от доказателствата, че вие сте Шефът, е че при срещата ни лице в лице вие ме познахте. Шефът изпрати обратно съобщение, съгласно което аз трябваше да бъда убит. За да се позабавлява, Антън ме изпрати на дуел с ракетни пистолети с Динго. На Динго бяха дадени категорични инструкции да ме убие. Антън призна това при последния ни разговор. После, когато се върнах с думата на Антън, че трябва да ми бъде даден шанс да се присъединя към организацията в случай, че остана жив, вие самият трябваше да ме поемете от него. Бях изпратен на вашата скала.
— Но това е лудост! — избухна Хенсън. — Не ви причиних никакво зло. Напротив, спасих ви. Върнах ви на Серес.
— Направихте така, но и вие дойдохте с мен. Идеята да се вмъкна в пиратската организация и да събера данни отвътре беше моя. На вас ви хрумна същата идея и вие имахте по-голям успех. Заведохте ме на Серес и сам дойдохте с мен. Научихте колко неподготвени бяхме и как подценявахме пиратската организация. Това означаваше, че можете да продължавате с пълна скорост напред. Сега нападението на Серес имаше смисъл. Предполагам, че някак сте се свързали с Антън. Джобните субетерни радиостанции не са нещо неизвестно и един добър шифър би могъл да свърши работа. Вие отидохте нагоре по коридорите не за да се биете с пиратите, а за да се присъедините към тях. Те не ви убиха, те ви „заловиха“. Това беше много странно. Ако вашата история беше вярна, вие би трябвало да сте за тях опасен източник на информация. Щяха да ви убият в момента, в който попаднете в обсега им. Вместо това те не ви сториха нищо. Нещо повече, качиха ви на флагманския кораб на Антън и ви взеха със себе си на път за Ганимед. Дори не бяхте под наблюдение. Вие имахте пълната възможност, да се промъкнете тихо зад Антън и да го убиете.
— Но аз го убих — извика Хенсън. — Защо, в името на Земята, бих го убил, ако бях този, които казвате че съм?
— Защото Антън беше маниак. Беше готов по-скоро да ме остави да се блъсна в него, отколкото да отстъпи или загуби. Вие имахте по-големи планове и нямахте намерение да умрете, за да удовлетворите неговата суета. Знаехте, че дори да попречим на Антън да установи контакт с Ганимед, това щеше да означава само отлагане. Защото, атакувайки по-късно Ганимед, щяхме да предизвикаме война. Тогава, продължавайки ролята си на отшелник, щяхте да намерите случай да избягате и да приемете истинската си самоличност. Какво беше животът на Антън и загубването на един кораб в сравнение с всичко това?