Един ден Лорънс Стар бил повишен и изпратен по служба на Венера. Той, жена му и четиригодишният им син били в околностите на Венера, когато ги нападнал пиратският кораб.
Години наред Лъки с тъга си представяше какъв вероятно е бил последният час на умиращия кораб. Първо, парализирането на главните двигатели в задната част на кораба, докато пиратите и жертвите им все още са били разделени. После, взривяването на въздушните шлюзове и нахлуването на кораба. Екипажът и пътниците, навличащи скафандрите за защита от загубата на въздух, когато въздушните шлюзове са били вече. разрушени. Екипажът, въоръжен и чакащ. Пътниците, скрити във вътрешните помещения без голяма надежда за оцеляване. Жените плачат. Децата пищят.
Баща му не е бил между скрилите се. Той е бил член на Съвета. Бил е въоръжен и се е сражавал. Лъки беше сигурен в това. Той имаше един малък спомен, който се бе врязъл болезнено в съзнанието му: Как баща му, висок и силен мъж, стои с изваден бластер и гневно изражение на лицето, както в малко моменти от живота му, когато вратата на командната кабина е разбита и обгърната от облак черен дим. И как майка му с лице мокро и изцапано, но ясно видимо през стъкленото прозорче на скафандъра й, го напъхва в една малка спасителна ракета.
— Не плачи, Дейвид. Всичко ще бъда наред.
Това бяха единствените думи на майка му, които той си спомняше. После зад него последвал гръм и той бил притиснат назад към една стена.
Бяха го открили в спасителната ракета два дни по-късно, проследявайки нейния студен автоматичен радиосигнал за помощ.
Незабавно след това Правителството бе предприело огромна кампания срещу пиратите от астероидите, а Съветът подпомогна тази акция с всички сили. Защото пиратите бяха придобили лошия навик да нападат и убиват важни личности от Научния съвет. Откритите астероидни скривалища бяха превърнати на прах и злото, причинявано от пиратите, бе намалено до възможния минимум за цели дванадесет години.
Лъки често се питаше, дали някога са успели да открият пиратския кораб, чийто екипаж беше убил родителите му. Никой не можеше да му каже.
И сега злото се бе възстановило по един по-малко грандиозен, но много по-опасен начин. Пиратството не се състоеше вече от единични нападения. То носеше белезите на организирана атака срещу земната търговия. Имаше и още нещо. Естеството на водените сражения породи у Лъки убеждението, че зад цялата тази работа стои един ум и едно стратегическо направление. Той знаеше, че ще трябва да открие именно този ум.
Лъки вдигна още веднъж поглед към ергометъра. Сега стрелката показваше силно енергийно излъчване.
Другият съд беше на разстояние, на което космическата учтивост изискваше обичайното съобщение за взаимна идентификация. Всъщност той беше вече в обсега, в който един пиратски кораб можеше да направи своя първи враждебен ход.
Подът под Лъки затрепери. Причината не беше бластерен изстрел от другия кораб, а по-скоро отскачането на отделящите се от „Атлас“ спасителни лодки. Енергийните импулси бяха станали достатъчно силни, за да задействат автоматичното им управление.
Още едно потръпване. И още едно. Всичко пет.
Лъки внимателно наблюдаваше приближаващия се кораб. Пиратите често унищожаваха такива спасителни ракети отчасти поради извратеното си чувство за забавление, отчасти за да не допуснат бегълците да опишат кораба им, приемайки че те още не са сторили това по субетера.
Този път обаче пиратите изобщо не обърнаха внимание на спасителните ракети. Корабът им навлезе в областта на прихващане, а магнитните му захващачи изскочиха и се залепиха за корпуса на „Атлас“. Двата съда бяха моментално долепени един до друг и продължиха да се движат през космическото пространство като едно цяло.
Лъки чакаше. Той чу вратата на въздушния шлюз да се отваря и затваря. Последва кънтене от стъпки и звук от откопчаване на шлемове. След това до него достигнаха гласове. Лъки не се помръдна.
На вратата се появи фигура. Шлемът и бронираните ръкавици бяха свалени, но останалата част от човека бе още в покрития със скреж скафандьр. При влизане от космоса, където температурата беше близка до абсолютната нула, в топлия и влажен въздух на кораба, скафандрите се покриваха със скреж. Сега скрежът бе започнал да се топи.
Пиратът забеляза Лъки едва след като направи две крачки в командната кабина. Той спря, а на лицето му замръзна едно почти комично изражение на изненада. Лъки имаше време да отбележи рядката черна коса, дългия нос и мъртвобледния белег, който минаваше от ноздрата до кучешкия зъб, разцепвайки горната устна на пирата на две неравни части. Лъки издържа спокойно критичния му поглед. Не се страхуваше, че ще бъде познат. Хората на действителна служба в Съвета винаги работеха икогнито с мисълта, че показването им пред широката публика би намалило тяхната полезност. Лицето на собствения му баща се бе появило в субетера едва след смъртта му. Лъки с мимолетна горчивина си помисли, че по-голямата публичност приживе вероятно би могла да предотврати пиратското нападение. Той знаеше, че това бе глупаво. По времето, когато пиратите бяха видели Лорънс Стар, нападението е било вече в твърде напреднала фаза, за да бъде спряно.