Да, помисли Лъки, един ум и една ръка, но чии? Твоите ли?
Усмивката на Антън се беше върнала — момчешка, приятелска и открита.
— Кажи ми сега какво искаш.
Лъки се усмихна в отговор на неговата усмивка и посочи с пръст бластера му, все още изваден и готов за стрелба.
— Имате ли намерение да стреляте? Ако е така, давайте.
— Господи! — възкликна потресен Антън. — Ти си хладнокръвен. Стрелям, когато аз искам. Как се казваш?
Бластерът му не се помръдна.
— Уилямс, капитане.
— Ти си висок и строен, Уилямс. Изглеждаш силен. И все пак аз стоя тук и само при едно натискане на спусъка ти ще умреш. Мисля, че това е много поучително. Двама души и един бластер е цялата тайна на силата. Мислил ли си понякога за силата, Уилямс?
— Понякога.
— Това е единственият смисъл на живота, не мислиш ли?
— Може би.
— Виждам, че силно желаеш да направиш бизнес. Нека започнем. Защо си тук?
— Чух за пиратите.
— Ние сме хората от астероидите, Уилямс. Нямаме друго име.
— Това ме задоволява. Аз дойдох, за да се присъединя към хората от астероидите.
— Ти ни ласкаеш, но пръстът ми е още на спусъка. Защо искаш да се присъединиш към нас?
— Животът на Земята е затворен, капитане. Човек като мен би могъл да се установи на нея и да стане експерт-счетоводител или инженер. Бих могъл дори да ръководя фабрика или да седя зад бюрото и да гласувам на събранията на акционерите. Това няма значение. Каквато и да е работата ми там, тя ще е рутинна. Ще знам как ще протече живота ми отначало докрай. Няма да има нито приключения, нито несигурност.
— Ти си философ, Уилямс. Продължавай.
— Има колонии, но мен не ме привлича животът на земеделски работник на Марс или на превозвач на цистерни за Венера. Привлича ме животът на астероидите. Вие водите суров и пълен с опасности живот. Човек може да стане силен като вас. Както казвате, силата придава смисъл на живота.
— Значи ти си пътник без билет на празен кораб, така ли?
— Не знаех, че е празен. Трябваше да пътувам за някъде. Легалното пътуване в космоса е скъпо, а паспорти за астероидите не се раздаваха тези дни. Знаех, че този кораб е част от експедицията за съставяне на карта на астероидите. Така че чаках последния момент преди той да бъде изстрелян. Точно в този момент всички щяха да са заети с подготовката за пуска, а все, един от въздушните шлюзове щеше да бъде отворен. Един приятел отвлече вниманието на часовоя. Въобразявах си, че ще спрем на Серес. Той непременно трябваше да е главната база за която и да е експедиция към астероидите. Струваше ми се, че щом веднъж попадна там, ще мога без неприятности да се измъкна. Екипажът щеше да бъде от астрономи и математици. Отнемех ли им очилата, щяха да бъдат като слепи. А насочех ли бластер към тях, биха умряли от страх. Веднъж попаднал на Серес, щях по някакъв начин да се свържа с пи… хората от астероидите. Просто.
— Само че когато се качи на кораба се изненада. Така ли беше? — попита Антън.
— Ще кажа. На борда на кораба нямаше никой и преди да успея да осъзная това, той излетя.
— Как си обяснявате цялата тази работа, Уилямс?
— Не мога да си я обясня. Нищо не разбирам.
— Добре. Нека видим, дали ще можем да я разгадаем. Двамата, аз и ти. — Той махна с бластера и рече остро: — Хайде!
Главатарят на пиратите го поведе към изхода от командното помещение и после по дългия централен коридор на кораба. От една врата пред тях излезе група мъже. Те си размениха къси реплики, но млъкнаха веднага, щом доловиха погледа на Антън.
— Елате тук — повика ги той.
Те се приближиха. Един от тях обърса прошарения си мустак с опакото на ръката и каза:
— На този кораб няма никой друг, капитане.
— Добре. Какво мислите за кораба?
Те бяха четирима, но броят им се увеличи, когато към групата се присъединиха още хора.
— Какво мисли всеки от вас за кораба? — попита по-високо Антън.
Динго си проби път напред. Беше свалил скафандъра и Лъки можеше да види що за човек е той. Гледката изобщо не беше приятна. Динго беше широкоплещест и непохватен, а леко закривените му ръце висяха свободно от изпъкналите рамене. От горната страна на пръстите му имаше косми, а белегът върху горната устна конвулсивно потръпваше. Бе вперил поглед в Лъки.
— Не ми харесва — рече той.
— Корабът ли не ти харесва? — попита рязко Антън. Динго се поколеба. После застана мирно и каза:
— Той вони.
— Защо? Защо казваш това?
— Бих могъл да го разглобя с отварачка за консерви. Попитай останалите и виж дали не са съгласни с мен. Този кош е събран от клечки за зъби. Не би издържал и три месеца.
Разнесе се одобрителен шепот.
— Извинявай, капитане — намеси се мъжът с посивелия мустак, — но електрическата инсталация е изолирана на място. Правена е набързо. Изолацията е вече почти прегоряла.