Предводители на хамбургската флота били градските съветници Шрайе и Нане, на любекчани фон Ринтелен и Криспин. Ханзейската ескадра напипала пред устието на Емс само една малка част от пиратите, които приели боя под командата на Кордес, Холе и Бартолдус и с около 200 души в своя състав. Ханзейска хроника по-менава за 80 убити и 24 пленени морски разбойници. Пленниците, между тях и по-низшите водачи на утлигерите, били екзекутирани на 11 май 1400 година в Емден. Втора една експедиция, предвождана от хамбургския кмет Шоке, постигнала до устието на Везер също тъй частичен успех.
Лайкдийлърите обитавали своите бази по източнофризийския бряг само през зимата. В това време ремонтирали корабите си, запасявали се с провизии и друга екипировка и набирали сред местното население нови моряци и бойци за попълване на корабните екипажи. Със започване на годишния корабоплавателен период в Северно море — при нормално време обикновено в началото на март — те излизали в главната си лятна база, червения скалист остров Хелголанд, където от много сгодна позиция можели да виждат добре и да настигат всички балтийски, английски и фландърски кораби, идещи от устията на Елба и Везер. Утлигерите на Хелголанд се снабдявали с питейна вода от островните цистерни, прясна риба купували от местните рибари. Поради стърчащите надалече в морето множество скалисти плитчини, а пък и заради разбойниците търговските кораби избягвали да приближават твърде Хелголанд. И все пак, поради недостатъчните навигационни способи през онова време, кърмчиите търсели да открият на хоризонта високостърчащите червени скали, за да определят местоположението на кораба. Тъкмо това чакали и лайкдийлърите. Ескадрите им тръгвали от Хелголанд, обикновено две, и поотделно се отправяли към устията на Елба и Везер, за да причакат излизащите от Хамбург и Бремен кораби, да ги абордират и след победоносно сражение да ги плячкосат. Тогавашни писмени източници за силите на лайкдийлърите дават да се предположи, че с една трета от корабите си те кръстосвали най-оживените морски пътища и непосредствено се нахвърляли върху беззащитната плячка, втората лежала на дрейф в изгодна позиция около Хелголанд, а последната откарвала ограбеното на фризийския бряг, стоварвала там ранени, ремонтирала повредите по корабите и такелажа. Тази лятна въртележка станала непреодолима пречка за атакуващите ханзейски флоти, за тях било невъзможно да унищожат с един удар разбойниците, нещо повече: излязлата на лов една трета от лайкдийлърите се разделяла още на две пред участъците на Елба и Везер.
Хамбургчани постигнали решаващ успех, като през март 1401 година им се удало да ударят Клаус Щьортебекер край Хелголанд и да го докарат като пленник в Хамбург. Този успех станал окончателен, когато в морско сражение по Долен Везер през късното лято на същата година хамбургчани пленили Годеке Михел и магистър Вигболд.
Клаус Щьортебекер, Годеке Михел и техните последователи
VIII
От столетия насам Клаус Щьортебекер и Годеке Михел оживяват като народни герои във възпоминанията на немското население по крайбрежието на Балтийско и Северно море. Съществуването на двамата, животът им като водачи на лайкдийлърите и тяхната смърт на ешафода в Хамбург са доказани документално. И все пак наличните сигурни и достоверни данни не са достатъчни, за да се напише подробно за живота и делото на тези прочути утлигери. Дори името на Клаус Щьортебекер често се назовава различно, а фамилията е много разпространена по крайбрежието и създава смущения за историците. Несигурност цари и относно Годеке Михел, и тук разнообразието е пълно: Михел, Мехелс, Михаел, Михаелис или Готфрид Михал. Животът и смъртта на двамата лайкдийлърски главатари, а и на техните първи помощници Вигболд и Вихман са дали материал за много песни, стихове и творби на поети и писатели.
Наред с многобройните драми и епични произведения особено внимание заслужава недовършеният роман на Теодор Фонтане „Лайкдийлърите“, с който — ако той бе завършен — немската литература би притежавала „един исторически роман от най-висш поетически ранг“ (Томас Ман). Подбуждан от множество посещения в Мариенхафе в Източна Фризия, в 1895 година Фонтане започва да работи над романа, който — според собствените негови думи — „се отклонява от всичко, което досега съм написал, отклонява се изобщо от всичко всекидневно… Материята в своята средновековна морска романтика и със социалдемократическото си съвремие ме привлича с необикновена сила.“ В епилога на романа Теодор Фонтане отговаря на социалния въпрос, повдигнат от лайкдийлърите: „Църквата внимателно заобикаля призрака на Щьортебекер, сякаш той не е съществувал, но призракът на лайкдийлърите броди по целия свят.“