При строежа или преустройството на своите кораби пиратите изхождали от простото разсъждение, че трябва да овладеят търговските с възможно най-незначителни загуби и да получат плячката непокътната, като избягнат боя с по-голям и по-силен военен кораб. За да го постигнат, пиратите въоръжавали своите кораби с мощна артилерия и с по-многочислен екипаж от обектите за грабеж. По-високата скорост постигали чрез по-малко топове на борда, отколкото било обичайно за военните кораби. Така те били по-леки и при еднаква площ на ветрилата винаги по-бързи от преследващите ги бойни кораби.
През различни исторически периоди имало брегови пирати, които от своите тайни убежища откривали кораба и с добре прикрито ръчно оръжие се приближавали до него с малки гребни лодки или ветроходи. Щом установели, че е невъоръжен, те го абордирали и завладявали. Особено дръзки пирати предприемали с успех подобни нападения, при които твърде голяма роля играела изненадата, дори върху големи и въоръжени кораби. Но обикновено малките пиратски лодки отбягвали борбата със силно екипирани и въоръжени съдове. Екипажът и пътниците на нападнатите кораби бивали приемани в собствения екипаж или просто хвърляни зад борда. Пращали ги „да плуват у дома“, освен ако не очаквали от тях висок откуп.
Пирати с дълготраен успех поддържали на борда на своите кораби или в ескадрата строг вътрешен ред. Неограничената дисциплинарна власт на пиратския капитан почивала изключително на неговия авторитет. Водач на кораб или ескадра ставал най-дръзкият, най-жестокият, увенчаният с най-голям успех. Той трябвало да потвърждава авторитета си във всеки бой, ако искал да остане капитан или адмирал на тая пъстра сбирщина. Малцина пирати са влезли като легендарни фигури в историята чрез своите дела или злодеяния, за които се пеели песни и се разнасяли митове. Исторически обоснованите факти са още по-редки, от само себе си се разбира, че пиратите не водели дневник на борда. Повечето ставали известни едва при екзекуцията им.
Щом избухнели военни действия по море, почти всички морски разбойници се превръщали в капери. Каперството било държавно узаконена форма на пиратство. Един източник от онова време привежда следната разлика между капер и морски разбойник:
„Каперът, бил той свободен ловец, корсар или мореплавател-търговец, притежава редовен документ, с който върховната власт, на която той служи, му възлага заповедта да причинява щети на врага по време на официални военни действия и му казва какви вражески кораби трябва да напада и че не бива да напада никого извън онези, за които му е заповядано.
Морски разбойник, напротив, е онзи, който не служи на никоя определена власт, а заграбва всичко, което срещне, без оглед дали е на приятел, или враг, или без всякаква причина напада кораб по море и го ограбва.“
Каперът, който екипирал и поддържал своя кораб на собствени разноски, предавал дял от плячката — една десета, една трета, понякога и половината — на своя господар-покровител. Останалата част от ограбеното представлявала за него правомерно придобита собственост. Воюващите сили издавали каперски писма, естествено, само за действия срещу неприятелски кораби и понякога за ограничена област. Ако плячката в тия рамки бивала твърде оскъдна и екипажът роптаел, не един капитан-капер прекрачвал охотно границата към пиратството и нападал вражески кораби и извън зоната на военните действия, а дори и неутрални кораби. Дълго време силите-покровителки мълчаливо търпели такова превишаване на пълномощията. Едва от XVIII век в международни договори и в националното законодателство се срещат по-остри разпоредби за упражняване на каперство.