В книгата си Ексквемелин описва и вътрешната организация на флибустиерите, която почивала на твърда, но демократично обоснована дисциплина. Когато някой предводител планирал ново начинание, той вербувал команда от флибустиери. От горите идели и буканиери, за участници се уславяли дори и индианци. Между хората се сключвал договор за дележа на плячката, обезщетяването на осакатените и всичко друго необходимо, който бивал съставян писмено и се скрепял с клетва. За всяка точка гласували поотделно.
При дележа на плячката било обичайно да се отделя определена сума за хирурга — около 200 — 250 монети от осем реала13 — и за дърводелеца — около 100 — 150 монети от осем реала.
Определяли също награда за особени заслуги като например на онзи, който пръв абордира вражеския кораб и вдигне Джоли Роджър, „Веселия Роджър“ (червения флаг с мъртвешкия череп), или хване пленници, които ще донесат голям откуп. Установявали и размера на обезщетението за тежко ранените. За загуба на дясната ръка се полагали 600 монети от осем реала или шестима роби, за загуба на лявата ръка 500 монети от осем реала или петима роби. Също толкова получавал раненият за загуба на десния крак, докато за левия му изплащали 400 монети от осем реала или четирима роби. Едно загубено око се обезщетявало със 100 монети от осем реала или един роб. Отделяла се и постоянна сума за екипировка и провизии, а хранителните припаси се делели поравно, без разлика на ранга. След като всичко това се извади, останалата част от плячката се разпределяла между екипажа също по трайно установени правила. Капитанът или командуващият обикновено имал право на петорен дял за кораба и на два до три дяла за своите лични заслуги. Щурманът получавал два дяла, всички други, ако не им се полагало твърдо възнаграждение като хирурга и дърводелеца — по един дял, а юнгите по половин.
Клетвата, която флибустиерите полагали, преди да отплават в открито море, изисквала от тях да не задържат или укриват и най-нищожния предмет от плячката. Клетвопрестъпника изключвали от общността, сваляли го на някой самотен остров или пустинен бряг, снабден само с пушка, барут и шише вода, и го оставяли на съдбата му. От това предписание не бил изключен и капитанът, макар че за воденето на кораба и в бой той притежавал неограничена власт. При подялбата на плячката щурманът се ползвал с особени права. На борда на завзетия кораб той определял какво да се претовари на собствения и какво не. По принцип всякога за плячка се смятали златото, среброто, бисерите и скъпите украшения.
С течение на времето флибустиерите се заселили по Антилските острови. Те образували малки интернационални общества с преобладаващ дял от французи, понякога англичани или холандци. Тези флибустиерски общества били по-късно използвани от европейските колониални сили като предмостия за заграбването на земите. Наедно с други редовни войски те се биели като капери или дебаркационни отреди под знамето на своята страна.
В 1625 година французите се установили на Сейнт Кристофър. Оттам завзели част от Санто Доминго, Мартиника и Гуаделупа. В 1634 година холандците дебаркирали на Тобейго и Кюрасао, англичаните в 1655 година на Ямайка и Барбейдос. Крачка по крачка испанците бивали принуждавани да отстъпват Антилските острови. Накрай в свое владение те държали само Куба и по-бедната част от Хиспаньо-ла. От опорните си точки в Антилите, като капери по поръка на някоя европейска сила или като свободни пирати на собствена сметка, флибустиерите били в състояние да прекъсват съобщителните пътища на Испания със задморските й колонии. Те не се задоволявали само с нападения върху испански кораби, а нападали и изходните им американски пристанища. Планът за тия атаки бивал почти винаги еднакъв. Флибустиерските кораби изненадващо се появявали пред пристанището и го затваряли. После сваляли дебаркационна команда и щурмували града. В нея участвували всички пирати, на борда оставали само неколцина. Предмет на грабежа ставали най-често черквите и домовете на богати граждани, които били изтезавани най-зверски, докато издадат къде са укрили ценните предмети и парите. На края флибустиерите запалвали града и изчезвали също тъй внезапно, както били дошли.
Между мнозината главатари на флибустиерите със своите успехи особено се прочули неколцина.
Жестокият Лолонуа
XIV
Омразата към Испания и всичко испанско обединявала безусловно всички флибустиери, безразлично дали се отнасяло за французи, англичани, холандци или индианци. Испанците почти изтребили индианците, безчинствували в Нидерландия с жестокост, каквато трудно човек може да си представи, с благословията на папата се одързостявали да си приписват правото на единствени господари на цял неизмеримо богат континент. По тези причини много флибустиери чувствували морално право да се борят с испанците, за да им отнемат заграбеното злато и сребро и като собствена справедлива плячка да го отнесат у дома. Строго морални мотиви имала например дейността на Даниел Монбар, наричан Изтребителя. Още като ученик в Южна Франция той прочел писанията на Лас Касас, епископ и застъпник на индианците, дошъл в Тортуга да отмъщава на испанските убийци за смъртта на много хиляди индианци. „Не го привличаше нито плячката, нито свободният живот по море, възпламеняваше го само отмъщението“, пише за него Ексквемелин. При нападенията си върху испански кораби и поселища той не прощавал на нито един испанец. Неговият собствен край е неизвестен.
13
Монета от осем реала — на испански песо де а очо, наричана още пиастър, предшественик на долара. В продължение на три столетия тя била най-ценената монета в Европа и Америка. Имала приблизително стойността на немския талер. Б. пр.