Високоуважаемият сър Хенри Морган
XV
Наред с Тортуга Ямайка била главна база на флибустиерите, преди всичко англичани. В 1655 година те завладели острова, а четири години по-късно испанците официално го отстъпили на Англия, По това време коренното индианско население било вече изтребено и заменено от роби-негри. Поради благоприятното си положение Ямайка станала трамплин за всички морски акции на англичаните срещу испанските владения в Америка. Значително влияние върху историята на острова и на главното му пристанище Порт Роял във втората половина на седемнадесетия век упражнила една от най-съмнителните личности в летописа на пиратството, въздигнатият по-късно от английския крал в дворянски сан сър Хенри Морган. Хенри бил роден като син на уелски земевладелец. Още в ранната си младост заминал за Западна Индия и започнал точно както Лолонуа, като буканиер на Тортуга. Тук той се присъединявал към множество пиратски начинания, преди всичко нападения върху Куба. След реставрацията на монархията в Англия през 1660 година, когато вуйчото сър Едуард Морган бил назначен за вицегубернатор на Ямайка, Морган, вече тридесетгодишен, вероятно заминал за острова. На губернатора на Ямайка била подчинена флота от единадесет фрегати общо с осемдесет и един топа и 740 души екипаж. Командир на тази флота с ранг адмирал бил Едуард Менсфилд, за условията в Карибско море един несъмнено надарен флотоводец. Хенри Морган станал заместник на Менсфилд. В 1666 година Менсфилд предприел с флотата една експедиция, при която завладял остров Каталина, за да създаде там укрепена база. Когато испанците сполучили да си възвърнат острова, Менсфилд попаднал в плен. Според испански сведения той бил откаран в Портобело и екзекутиран, други източници говорят за успешно бягство. Негов приемник като командуващ флотата на Ямайка станал Хенри Морган, набързо произведен в чин адмирал.
Стартът на Морган бил успешен. Той натоварил на корабите десантен корпус от 500 души, дебаркирал на едно ненаселено място по брега на Куба и в бърз марш се отправил към града Пуерто Принсипе, отстоящ на около 30 мили. Градът изобщо не бил подготвен за нападение и Морган го превзел без особени мъки. Градът се откупил от опожаряването, но плячката на Морган не ще да е била особено голяма. Тогава Морган се обърнал към Портобело, едно сигурно много дръзко начинание, понеже градът — подпален някога от Дрейк — бил сега най-силната крепост на испанците в Западна Индия след Хавана, Веракрус и Картагена. За Морган станало типично да опитва щастието си единствено спрямо големи, обещаващи богата плячка обекти, винаги да изчаква, докато събере достатъчно силен екипаж, и да известява целта на нападението си непосредствено преди атаката. Също и по други въпроси той не се придържал към обичайните правила на флибустиерите. След разграбването на някой град нареждал да претърсват хората за укрита плячка.
За нападението върху Портобело Морган разполагал с 400 души на девет кораба. „Понеже сме по-малко, делът на всекиго ще бъде по-голям“, рекъл Морган на своите хора, когато след обявяването на целта част от френските флибустиери се отделили от Морган. Според описанието на Ексквемелин входът за пристанището на Портобело се охранявал от две укрепления и постоянен гарнизон от 300 войници. Към тях се прибавяли около 400 граждани, които живеели постоянно в града, и много търговци, които идвали от Панама със стоки, за да ги претоварват на борда на „сребърната флота“. Поради укрепленията Морган не атакувал града откъм морето. Големите кораби оставил на котва на далечния рейд извън обсега на крепостната артилерия и спуснал десантната команда на брега с лодки. Оттук екипажът му, воден от един англичанин, който познавал добре местността, се насочил към града. След къса престрелка със стражата на укрепената градска порта флибустиерите я вдигнали във въздуха с взрив и нахлули в града. Населението, помъкнало всички свои ценни вещи, се опитало да се спасява в укрепленията. Губернаторът също се оттеглил в едно от тях.