В нарязания бряг на Мала Азия и на хилядите острови в източното Средиземноморие пиратите намерили идеални убежища. Те предпочитали места, добре скрити и защитени от скални издатини и пясъчни плитчини, в близост до оживените търговски пътища. В един доклад на секретаря на египетския фараон Рамзес III от края на второто хилядолетие преди нашата ера се споменава за морски крайбрежни разбойници. Въведението към доклада гласи: „Виж народите на Севера, които живеят на островите, те са неспокойни, опитват се да проникнат към пристанищата“.
Египтяните са ни оставили и първите писмени сведения за своите собствени грабежи по брега и отвличания на хора.
В храма на царица Хатшепсут край Тива, днешния Луксор, се разказва подробно за едно пътешествие към страната Пунт, състояло се около 1490 година преди нашето летоброене. Египетската флота брояла пет годни за плаване кораба, натоварени с войници и със стъклени изделия като главен обект за размяна с местните жители на Пунт. Пунтийците приели египтяните като пратеници на боговете и вярвали, че те са дошли в тяхната страна по небесния път.
Йероглифният текст съобщава по-нататък, че князът на Пунт се задължил да плаща данък и станал поданик на нейно величество египетската царица. Като данък египтяните взели: дървета, даряващи свещен дим, увити във влажно платно заедно с корените и пръстта, слонова кост в златна обковка, говеда и маймуни. Измежду другите дарове текстът споменава благоуханно дърво, свещена смола, хрътки, леопардови кожи и „родени в тая страна люде наедно с децата им“. И финикийците съчетавали своята широко разклонена морска търговия с морско и крайбрежно разбойничество. В Сицилия, на африканските и испанските брегове те създали многобройни убежища, от които предприемали както търговските си плавания, така и грабителски и завоевателни походи. Финикийци плавали през Червено море до Индия, по поръка на египетския фараон Нехо заобиколили Африка, открили Канарските острови и населили Мароко, карали сребро от Испания, калай от Британските острови и янтар от Балтийско море. Прочут бил техният пурпур, който добивали от бодливия охлюв по финикийското крайбрежие. Когато тия охлюви изчезнали от собствения им бряг, носели ги от Вавилон и други места. Финикийците разменяли пурпура срещу злато, слонова кост и роби, черни и бели. Наред с търговията и въоръжения грабеж на финикийците приписват и един особено коварен и лукав начин за залавяне на роби. На пясъка или на своите кораби те подреждали украшения и красиви материи и тъй примамвали жени и момичета. Сетне отплавали заедно с човешката плячка на борда, а преди това отрязвали въжетата на лодките на туземците и ги пускали в морето или ги разрушавали. В „Одисея“ Омир отново поменава морското разбойничество. Той описва как екипажът на един финикийски кораб слязъл да търгува на малък остров, наречен от него Сирия. Там финикийците спечелили благоразположението на една робиня, сама произхождаща от Сидон. След като се врекли да я вземат със себе си у дома, тя обещала на своите съотечественици да им се отплати:
Тихо сега! Да не ми проговаря от вашите хора никой, когато ме среща близо из града по стъгдите, или на извора вън, да не би на стопанина в къщи някой да ме издаде. Той, веднъж разгневен, ще ме хвърли в тежки железни вериги и вашата смърт ще замисли. Нашия сговор помнете, обменяйте бързо товара. След като вашият кораб с товар обменен се изпълни, колкото може no-скоро вестта у дома ми пратете. Злато ще взема, което в мига под ръка ми се случи. Бих с удоволствие дала за такса и друга отплата. Аз възпитавам в палата синчето на моя стопанин — толкова будно дете, подир мене по цели дни припка. Бих го довела на борба, за него богата откупка бихте вземали при продан от чуждоезични народи.4
Един надпис на гръцкия бряг напомня също за отвличането на хора през тази епоха:
„Пирати пристигнаха нощем в нашата страна и отмъкнаха млади момичета, жени и други, роби и свободни, повече от тридесет на брой. Отрязаха въжетата на лодките от нашето пристанище, взеха лодката на Дорей и избягаха с нея наедно със своите пленници и с плячката.“
В своята „Одисея“ Омир възпява геройските подвизи на ахейци и безкрайното десетгодишно блуждаещо плаване на Одисей след боевете за Троя. Експедицията към Троя, в която взели участие повече от хиляда кораба и сто хиляди души, принадлежи, както и плаването на Одисей, към света на легендите. Ала Троя наистина съществувала — един град на входа на Дарданелите, който събирал мито за преминаване на тесния проток. В стиховете си поетът описва крайбрежното разбойничество и отвличането на хора от тогавашните мореплаватели като нещо напълно естествено. Тъй Парис, троянският царски син, напада със своите кораби града Сидон и отвлича изкусни тъкачки.
4
Омир — „Одисея“, петнадесета песен, превод Георги Батаклиев, изд. „Народна култура“, 1971 г. Б. пр.