Ваши смирени слуги Чарлз Вейн и компания.
Пост скриптум: Очакваме бърз отговор.“
Вместо отговор Роджър блокирал изхода на пристанището с военния кораб „Роза“. Още същата нощ Вейн натъпкал с муниции един трофеен кораб, подпалил го и с пълни ветрила го насочил към „Роза“. Кралският капитан отрязал въжето на котвата, за да избегне подпалвача, и се спасил на рейда. Ала Вейн и дружината му плавали плътно зад кошмарния си кораб-плашило и в открито море си плюли на петите. Сега те знаели какво ги очаква от новия губернатор.
Неколцина пиратски капитани, между тях и Бенджъмин Хорнигоулд, приели кралската амнистия. Те също като Роджър се стараели с особено ревностна служба под знамето на краля и срещу бившите си другари да потулят своето черно минало.
Други пиратски главатари — Тийч, майор Венър, ла Буш и Ингленд — напуснали острова още преди идването на Роджър, понеже не били склонни да приемат прошката. Роджър не посмял да изправи пред съд на острова първите корсари, които заловил, понеже не бил сигурен, както писал и в Лондон, „дали едно въстание на пиратите не ще ги освободи от ръцете на техните пазачи…“.
И когато на 9 декември 1718 година на Бахамските острови по заповед на Роджър се състоял първият съдебен процес — съдия бил бившият пиратски предводител Томас Бърджис, — наистина имало опит за освобождаване на затворниците преди екзекуцията. Осъдените на смърт се развикали към околните, че никога в живота си не са и помисляли, че е възможно да водят десетима мъже на бесило, вързани като кучета, и то в присъствието на четиристотин най-добри техни приятели. Навярно неколцина от призоваваните, сами приели милостта на краля, се почувствували засегнати в старата пиратска чест, защото сред множеството възникнало силно безпокойство. Но когато един от зяпачите се опитал да повали някого от конвоиращите, тутакси Роджър собственоръчно го застрелял.
Когато Роджър умрял в Ню Провидънс през 1732 година, почти само негова била заслугата, че островът и североамериканският бряг били прочистени от морски разбойници.
Историята на Тийч Черната брада
XX
Подобно на Кид, морският разбойник Едуард Тийч, наричан най-често Черната брада, бил един от най-прочутите и с най-мрачна слава пиратски главатари. Капитан Джонсън, който описва в книгата си подробно живота и смъртта на Тийч, представя външността на този пират така:
„Лицето му от очите надолу било скрито от гъсти черни косми, които покривали и гърдите му. Облеклото му било покрито с петна от напитки и кръв и забодено с игли там, където е било разкъсано. Тялото му било немито и воняло на пот и на смес от ром и барут, която представлявала обичайното му питие. Имал навик да сплита с панделки брадата си на малки плитки, които окачал на ушите си. В боя носел на раменете си нещо като шарф, в чиито клупове от всяка страна пъхал по три пистолета. Преди сражение закрепял под шапката си два горящи фитила, които висели отстрани на лицето му. Очите му по природа гледали диво и жестоко. Цялото му одеяние го превръщало във фигура, която изглеждала ужасна като фурия от пъкъла.“
Този му вид докарал на Тийч не само прякора Черната брада, а и славата му на един от най-дръзките и най-страховитите морски разбойници. Бил роден в 1680 година в Бристъл и по време на войната за испанското наследство плавал на английски каперски кораби. Куражът и храбростта в абордажния бой с французите му донесли гръмка слава, но началниците не го повишавали. Предполага се, че Тийч станал пират в 1716 година. Сигурно е, че известният пиратски капитан Хорнигоулд му възложил в 1716-а командуването на една шалупа, която пленил самият Тийч. От началото още Тийч се отнасял извънредно брутално със своя екипаж. Държал го постоянно, както и самия себе си, под влиянието на алкохола. Тийч писал за това в дневника си: „Днес ромът се свърши. Нашата компания остана малко трезва. Нехранимайковците започнаха да коват заговор. Говореха много за раздяла. Затова аз зорко се взирах в хоризонта за плячка. Вечерта абордирахме кораб с много алкохол на борда. Всичко пак тръгна добре.“