„Един час след започването на боя между двата адмиралски кораба още нищо не беше решено. Два пъти нашите войници си проправяха път до гротмачтата на турския кораб, ала всеки път бяха отхвърляни отново назад до бака на нашия от безчислените подкрепления, които мюсюлманите въвеждаха в битката. И двата пъти нашият кораб се държеше само поради нечуваната храброст на фелдмаршал Лопе де Фигуера. След час и половина бог ни подари победата, Али Паша с повече от 500 турци бе убит, флаговете и щандартите му бяха изтръгнати от врага и свалени и наместо тях на гротмачтата се развя нашият флаг с кръста.“
Макар че дон Хуан Австрийски станал безспорен победител в гигантското кръвопролитно сражение, от турска страна имало и една по-малка, частична победа: на Охтиали и неговата варварска флота. Той завладял много християнски кораби, между които адмиралския кораб на Малтийския орден, чийто щандарт отнесъл в Инстанбул и го хвърлил в нозете на султана. И чак сега султанът го удостоил с върховното командуване на остатъците от турската флота, избягнали унищожението при Лепанто.
След битката при Лепанто и начеващия упадък на Османската империя бреговете на Северна Африка все повече и повече се изплъзвали от турския контрол. Варварските държави, както започнали да наричат в Европа от XVI столетие насам населените предимно с бербе-ри страни от Северна Африка: Мароко, Алжир, Тунис и Триполитания, малко се интересували от султана и в своите пристанищни градове и крайбрежни поселища развивали и устройвали бази за организирано от самата държава морско разбойничество, свързано с твърде изгодна и доходна търговия на роби.
Между 1609 и 1616 година алжирски пирати абордирали и пляч-косали 466 английски кораба. Варварите нападали Азорските и Канарските острови и прониквали чак до Дания и Исландия. Пиратските им ветроходи хвърляли котва дори в устията на Темза и Елба. Това самоуверено и непонятно нахалство на ислямските пирати по бреговете на европейските държави станало възможно само поради не-прозирната, интригантска политика на много европейски правителства. Ревнували търговията на другия, сключвали тайни споразумения с пиратите и се разкъсвали помежду си в дълготрайни войни. Мълчаливо плащали данък на мавритански пирати, за да грабят търговския противник и да щадят корабите на собствената им нация. И само когато вероломните морски разбойници не се придържали към споразуменията и късали жизнения нерв на националната търговия, съответно засегнатата държава повеждала изолирани акции срещу варварите.
По този начин, след няколко преходни и по-незначителни удара, една английска ескадра се появила в 1655 година пред град Тунис и потопила всички кораби, намиращи се в пристанището и на рейда. След това ескадрата отплавала за Алжир и измъкнала от занданите всички затворени там британци. В 1661 година прочутият холандски адмирал де Руйтер повел срещу варварите наказателна експедиция и освободил много християнски роби. Френска флотска ескадра изстреляла в 1683 година 6000 топовни гюллета върху града Алжир и го превърнала в развалини. Четири години по-късно французите отново бомбардирали Алжир. За това събитие известява подробно съставената по онова време „Хроника за най-забележителните истории от лето 1687-мо“ под наслов „Бомбардиране на Алжир“:
„Понеже морските разбойници от Алжир нямаха ни най-малък страх от краля на Франция и много пъти причиняваха на страната и людете му всякаква горест и зловреда, то натам бе послан маршал д’Естре с една голяма ескадра и осемнадесет хиляди бомби, та още веднъж да бомбардира нечестивия град, и той наистина пристигна там на 18 юни. Варварите бяха изпокрили всичките свои кораби към Тетуан, а пък по цялата каменна стена и по брега бяха насадили повече от 100 тежки топа, не искаха да чуят за никакво съглашение, градът беше целият пълен с опълчение и по полето лежаха също повече от двайсет хиляди войници, та да отблъснат нападението на французите. Жени и деца бяха отведени на половин миля из полето и градините. Топовна стрелба гърмеше до небето, ала генералът на Алжир Месаморто натъпка французкия консул и много други французи в най-големите мортири и ги изстреля срещу врага, та да види как късове от тези злощастни люде се люшкат по морето. И тогава маршал д’Естре накара да убият шестима знатни турци, да ги вържат на дъски и да ги тикат към пристанището, ала с това не постигна нищо. Разбойниците се криеха из постройките, някои от тях бяха наистина срутени, обаче французите далеч не постигнаха своята цел и не след дълго време надуха ветрилата и си тръгнаха.“