Военните наказателни експедиции срещу главните пиратски леговища по североафриканските брегове били изключение, като правило останал данъкът, с който европейските правителства си откупвали благоразположението на пиратските бейове. За тая цел се сключвали официални държавни договори, в които се определяли видът и размерът на платата. Данъкът се състоял най-вече от кораби, оръжейни запаси и морски съоръжения. С тях пиратите още по-успешно и по-широко разгъвали своите грабителски набези. За тях било въпрос на тактика да скъсват съществуващите договори, за да могат в нови преговори да спазарят още по-висок данък. В тая недостойна игра участвували всички заинтересувани в мореплаването държави от Европа: Англия, Франция, Холандия, Швеция, Австрия, Испания, Португалия, а по-късно дори и Съединените американски щати. Германският кайзер също предприел несмели опити да се пазари с бейовете, ала крайбрежните немски държавици и ханзейските градове предпочитали да преговарят директно с пиратите. Ако данъкът не бъдел платен до последния грош, не само корабите на тия страни се превръщали в плячка, консулът им също бивал поставян в окови и запращан на принудителна работа на галерите. Арогантността на бейовете отивала толкова далече, че представителите на покорилите се с унизителния данък държави, дори на Англия и Франция, при влизането си в приемната зала на сарая трябвало да се промъкват под един дървен парапет, та да бъдат принудени да се поклонят ниско доземи на бея. Тази своеобразна форма на насилствена почит била заимствувана от китайците. Не липсвали и куриози: при една подобна церемония, казват, че на датския посланик хрумнала сполучливата идея да се провре под парапета със задника напред.
Чак в 1799 година новообразуваните Съединени щати на Америка трябвало да изсипят като данък петдесет хиляди долара, двадесет и осем оръдия, десет хиляди топовни гюллета с полагащия се барут, кораби и корабни съоръжения. С очевидно удивление консулът на САЩ в Тунис запитал в 1800 година своето правителство: „… Наистина ли е за вярване, че седем крале в Европа, две републики и един цял континент са задължени да плащат данък на този високопоставен дивак, чиято цяла флота не се равнява на два линейни кораба?“
Сега човек дори не може да си представи унижението, което още същата година трябвало да преглътне правителството на Съединените щати от алжирския бей. Когато американският военен кораб „Джордж Уошингтън“ донесъл на бея годишния данък, този поискал същия кораб под турски флаг да отнесе в Истанбул на султана дела, който му се приспада. С одобрението на своето правителство капитанът на „Джордж Уошингтън“ действително изпълнил това срамно искане. Произшествието дотолкова възмутило американците, че Конгресът решил незабавно да се построи подходяща бойна флота за наказване на североафриканските морски разбойници. Когато новината се разчула и в Северна Африка, алжирският бей обявил, че е готов да не напада повече американски кораби, ако получи като дар една комплектно екипирана и въоръжена фрегата. Не закъснели и другите му събратя. За обещанието да не ограбва американски кораби туниският бей поискал 40 топа и 10 000 пушки. Подобни претенции поставил и султанът на Мароко. А пък властелинът на Триполи направо обявил на Съединените щати през май 1801 година война и наредил да смъкнат американския флаг от консулството и да насекат с брадви флаговия пилон.
Сега вече САЩ изпратили бойните си кораби, които две години наред държали бреговете под строг контрол, и на края принудили бейовете да капитулират. Но щом линейните кораби изчезнали от Средиземно море, пиратите с удвоена ярост се нахвърлили отново върху американските ветроходи.
Нападенията върху кораби под европейски флаг не спрели никога напълно, та дори Виенският конгрес се занимавал с морския грабеж край североафриканския бряг. Обединена англо-холандска флота бомбардирала в продължение на двадесет и четири часа непрекъснато града и пристанището Алжир и принудила бея публично да се откаже от пиратство и залавяне на роби. Оттам насетне бейовете наистина изпитвали известен респект пред по-силните морски страни, но още по-дръзко грабели корабите на останалите държави. В 1830 година френското правителство приело пиратството като предлог, за да окупира Алжир, а по-късно и Тунис, и да ги присъедини като колонии към френската държава. След италианско-турската война от 1912 година Триполи се паднал на Италия, а в същата година Мароко било поделено между Испания и Франция.
Сред крайбрежните немски държавици задължени да плащат данък били Хановер, Прусия, Бремен, Любек и Хамбург. В края на XIX век историкът Ернст Бааш събрал запазените още в Хамбург документи за преговорите, водени от Хамбургския сенат с алжирския бей. Според тях за посредник бил избран хамбургският търговец Якоб Говертс, който дълго време живял в Марсилия. Контактите с алжирския владетел осъществявал френският консул в Алжир, който за това получил сумата 3000 талера. Разни приближени и членове на алжирския режим получили от три до четири хиляди талера. Говертс, който в 1749 година отпътувал за Алжир, имал право — според дадените му директиви — да раздаде за подкупи до 30 000 талера. Той употребил почти две години, за да спазари един проектодоговор, приемлив за Хамбург.