Като данък беят на Алжир поискал оръжия, муниции и корабни съоръжения. Когато естеството на откупа породило колебания, Хамбургският сенат решил: „Никой ни най-малко не може да обвинява града за една такава доставка, защото негови предшественици за същото са Холандия, Швеция и Дания.“
Договорът бил подписан на 28 февруари 1751 г. и ратифициран от Хамбург още на 5 април. Еднократно и годишноплатимите налози се съдържали в една тайна клауза, докато явният текст изброявал само концесиите за хамбургчани. Тайната клауза е също запазена, в първата си част тя споменава „даровете“ за бея:
50 железни топа от 12—18 фунта с лафети
4 мортири от 100—150 фунта с лафети
4000 бомби от 100 и 150 фунта
1000 квинтала барут
8000 топовни гюллета от 12—18 фунта
50 корабни мачти, дълги 45—50 фута
10 кабелни въжета с дължина по 125 разтега
30 по-тънки въжета със същата дължина
500 квинтала тънко корабно въже
по 1000 дъбови и борови талпи, освен това скъпоценни камъни, накити и други Ежегодните доставки обхващали:
300 квинтала барут
300 квинтала олово
500 квинтала тънко корабно въже
100 греди
100 броя корабни ветрила
10 мачти
10 котвени въжета
25 броя по-тънки корабни въжета
3000 топов ни гюллета от 3—8 фунта.
За бея и неговия двор хамбургчани купили от Париж диамантени пръстени, златни табакери, златни музикални часовници и холандско ленено платно. Двата кораба, които отнесли всичко това в Алжир, били „Детелина“ и „Европа“.
Хамбургският сенат преговарял и със султана на Мароко, така че за известно време мароканските пирати оставили на мира хамбургските търговци. В хамбургската хроника звучи и мъничко злорадство, когато споменава, че Бремен и Любек останали изключени от договора, макар че трите града се стремили да подпишат такъв договор с Мароко съвместно.
При нападение на ислямски пирати върху християнски търговски ветроход той обикновено бивал абордиран с превъзхождащи сили. В разразилия се ръкопашен бой за нападнатите оставала само една алтернатива: или да загинат в битката, или своевременно да се предадат. Макар последното да означавало завинаги плен и робство, мнозина моряци го предпочитали пред смъртта. За откупуване на тези моряци от робство през 1622 година основали в Хамбург „Каса на осемте реала“. Името си тя получила от кастилската монета „Песо де а очо“, песо от осем реала, в каквито се плащал откупът за пленниците. В предисловието на учредителната грамота се казва:
„От много години, дано бог чуе жалбите ни, турските и мавритански пирати станаха тъй могъщи, че нападат и пленяват много наши граждани не само в протока на Гибралтар и в Средиземно море, но и в Испанско море и тутакси ги продават във Варвария в нечовешко робство. За жалост се боим, че те не ще се откажат от това, а ще продължат насилствените си злодеяния и в бъдеще.“
С течение на времето се оформили твърди размери на откупите. За капитан се заплащали 7000 до 8000 златни марки, за щурман 3000 до 4000 златни марки, по-ниските рангове и матросите стрували 2400 златни марки. Поменатият вече историк Ернст Бааш намерил и квитанцията за освобождаване на попадналия в робство щурман Клаус Петерсен. За него „касата“ платила на алжирския бей 1200 пиастра откуп и 120 пиастра мито, за кафеджията на бея 15 пиастра, за сваляне на веригите 17 пиастра, за главния писар 8 пиастра, за вратаря 7 пиастра и тъй нататък и тъй нататък, всичко на всичко 1438 пиастра или 3123 златни марки.
Белите посредници също забогатели от този гешефт. Всички пленници на варварите бивали най-напред откарвани в подземни зандани, наречени „баньос“. Тук проверявали възможността за освобождаването им срещу откуп. Пленници, за които изобщо не се откривала такава възможност, били отвеждани на робските тържища, ако не ги око-вавали веднага на греблата като гребци в някоя галера.
Когато хамбургското адмиралтейство разполагало вече с парите за откупи, това съвсем не означавало, че градът Хамбург пълнел „касата на робите“. Отначало предоставили тази задача изключително на църквата. Известни били „молещите фигури на робската каса“. Те били ръчно изрязани, пъстро боядисани дървени фигурки, 20 до 25 сантиметра високи, представляващи оковани в робски вериги, смирено молещи за помощ моряци. Веднаж на три месеца поставяли тези фигурки, наричани от народа „монета от осем“, до дискоса за подаяния в градските черкви, за да подпомагат „робската милостиня“.