Когато реставрацията довела Чарлз II на трона, в Англия основали новото и недостъпно за простосмъртни „Английско кралско търговско дружество за превоз и търговия с Африка“. Начело на акционерите стоял йоркският херцог, братът на краля. Предприятието доставяло на английските плантатори по 3000 роби-негри годишно.
Йоркският херцог успял да се споразумее и с испанския кралски дом. Новото кралско дружество „Роял Асиенто Къмпани“, съставено от испански и британски благородници, продало в Западна Индия през следващите 20 години около 160 000 роби. Процъфтяващият гешефт бил прекъснат само за няколко години, когато холандският адмирал де Руйтер отнел на дружеството през 1664 година африканските му фортове, пленил и потопил много от неговите кораби.
В 1672 година дружеството било основано отново и в джобовете на кралете и на привилегированото дворянство пак потекло злато. Фабриките работели на крайни обороти, за да задоволят крещящата нужда от евтини дрънкулки за размяна.
Умножаващата се буржоазия в Англия извоювала в 1689 година отмяна на монопола на „Роял Асиенто Къмпани“, та сама да се присъедини на трапезата край тлъстия кокал. Когато в 1702 година Англия се намесила във войната за испанското наследство, кралят на Испания отстъпил търговията с роби за колониите си в Америка на Френската гвинейска компания. След подписването на мира от 1713 година английското правителство издействувало от испанската корона един нов договор, който съгласувал вноса на 4800 негри-роби годишно за срок от 30 години, и то изключително с английски кораби. За своя подпис под договора кралят на Испания получил веднага в брой двеста хиляди крони аванс срещу митото, което определили: по тридесет и три и половина крони на негьрска глава. Това отново осигурило на англичаните надмощие в търговията с „черното злато“.
Една официална английска статистика от онова време определя кръгло на 100 000 числото на робите, пренесени само през 1768 година от Африка за Западна Индия и Южна Америка. Английски кораби транспортирали 60 000 от тях, 23 000 пътували на кораби под френски флаг, остатъкът се разделял между португалски, холандски, датски и няколко случайни кораби от други националности.
Към края на XVIII век в гешефта се намесили американците, докато след революцията французите почти изцяло отпаднали. При един почти постоянен брой на похищаваните годишно африканци от 100 000 на британските кораби се падали 55 000, на португалските — 25 000, на американските — 15 000 и на всички останали — 5000.
Ливърпул, който наред с Лондон и Бристол имал разрешение да урежда всички документи и формалности за търговията с роби, през втората половина на XVIII век изпращал годишно повече от сто кораба за роби. Само от януари 1806 г. до 30 април 1807 г., когато търговията с роби била окончателно забранена в Англия, те били 185 и според бордовите документи имали право да натоварят 49 213 роби. Ала сигурно те вземали от африканския бряг повече. Британският търговец, също както колегите си от другите страни, не виждал нищо непочтено в тази търговия с хора. Не само защото преди с този гешефт се занимавали крале и благородници, но и църквата била дала своята благословия. Тома Аквински, църковен правник от XIII век, канонизиран по-късно за светец, застъпвал гледището: „Робството е последица от първородния грях, то е необходимо и също тъй справедливо като частната собственост.“ Дълго време в очите на църквата негрите и индианците били животни, чак до 1537 година, когато в една своя була папа Павел Ш обявил жителите на Америка за истински хора, „които са способни да възприемат католическата вяра и светите тайнства“.
Общият брой на африканците, похитени, пленени и продадени в задморски земи, се оценява между 30 и 50 милиона. Търговията с тях представлява значителна съставна част от първоначалното натрупване на капитала.