Корабите на европейските страни, натоварени с евтини стоки, плавали до Гвинейския залив. Там пускали котва на рейда или навлизали в речните устия, където търговците отправяли потока на робите-негри. После пълни догоре с „черната стока“, тръгвали към Западна Индия и Бразилия. След продажбата на робите товарели обратно за Европа благородни метали, кафе, захар и подправки. По трафика в триъгълника Европа—Африка—Америка корабите плавали винаги с пълен товар и носели колосални печалби.
За похищението на хора европейците изнамерили прости, но ефикасни методи. Под закрилата на корабните оръдия група въоръжени хора претърсвала брега и отвличала всички черни, които изглеждали подходящи за роби. По-късно корабните екипажи предприемали масирани нападения и с един удар вземали в плен жителите на цели села. Туземни царчета и главатари участвували в играта на белите. Владетелите на Судан доставяли роби на западноафриканския бряг, като ги отвличали от Източна Африка. Главатари отваряли войни помежду си или против племена, които си живеели мирно и се занимавали със земеделие и скотовъдство, само за да си набавят пленници и да ги продават като роби на белите. Изследователи на Африка твърдят, че за един жив пленник били съсичани най-малко двама или трима.
Белите търговци сключвали споразумения с главатарите, които им поставяли на разположение войници, за да поробват техните собствени поданици. Други заставяли тревожните барабани и там-тами да млъкнат, когато белите приближавали и се готвели за нападение.
Търговията с хора се простирала отначало по западното африканско крайбрежие от Сенегал през Златния бряг18, речните устия на Нигер и Конго до Ангола. Още от времето на принц Енрике всичко това било португалско владение. Когато започнала търговията с роби, французи се заселили на остров Горе пред сенегалския бряг, след това по Златния бряг се закрепили холандци, малко по-нататък към Нигер се установили англичани, а на края довтасали датчани и бранденбургци. В подчинените си райони колониалните сили изграждали укрепени поселища с военни гарнизони. Тези поселища се обслужвали от бели или черни „фактори“, т.е. агенти, които поддържали връзката с вътрешността на страната и плетели мрежата към племенните главатари, за да купуват „черната слонова кост“. Оттам произхожда и названието „фактория“ на търговско поселище по западното крайбрежие на Африка.
За покупката на роби белите търговци предлагали широк асортимент от евтини стоки: шарени памучни кърпи, кюлчета желязо, ножове и брадви, въдици, игли, стъклени украшения, огледала, пръстени и гривни.
Ала скоро кралчетата, главатарите и племенните вождове, чието благоволение решавало в края на краищата успеха или неуспеха на експедицията, вече не се задоволявали с тези дреболии и дрънкулки. Те искали пушки, муниции и ром — много ром!
Черната слонова кост
XXVI
Както съществувала разлика между каперство и пиратство, така и превозът на роби през океана бил легален и нелегален. Докато търговията с роби се извършвала с кораби под държавен флаг и била поощрявана или санкционирана от колониалните сили, тя се смятала за напълно редовна и законна. Но когато по-късно в 1815 година Виенският конгрес издал всеобща забрана за търговия с роби, тя станала незаконна и се превърнала в контрабанда на хора. Нелегалното плаване било поставено наравно с пиратството и се наказвало в повечето държави със смърт. Докато за времето на легалното плаване има безброй документи, статистики и доклади на търговци на роби и на корабни капитани, сведения за нелегалните робски транспорти могат да се намерят почти само в съдебните преписки. За днешните понятия корабите, които пренасяли роби, били твърде малки, предимно двумач-тови с дължина 25 до 30 метра и ширина 6 до 7 метра. Изходните им пристанища били Лондон, Бристол и Ливърпул в Англия, Нант, Хавър, Марсилия и Бордо във Франция, Севиля в Испания, Лисабон в Португалия, и Ротердам в Холандия. Тук във витрините на магазините се излагали предмети и съоръжения, потребни на кораба за „ге-шефта“ с роби. Важен бил преди всичко достатъчният брой бурета за вода, за да се осигури снабдяването на „стоката“ по целия път. Към тях се прибавяли преносими железни печки с големи готварски казани и посуда за храната на пленниците. Провизиите били боб, грах, брашно, булгур и ечемичени ядки, понякога и малко ориз, макар че той можел да се купи по-евтино по африканския бряг. Пак там набавяли ямс (сладки тропически картофи) и палмово масло. Към екипировката спадали и следните стоки, изредени в обявата на един търг, състоял се в 1756 година в „Мърчънт Кофи Хауз“ в Ливърпул. Между другото там се предлагат: 11 шийни окови, 54 букаи за крака, 22 наръчника, 2 походни окови, 4 дълги синджира за роби.