В обявата не се предлагат бичове, но те положително са били неизменна принадлежност, както и менгеметата, с които сломявали съпротивата на пленените африканци през дългото време на плаването.
Щом хвърлел котва на уреченото място по африканския бряг, корабът се подготвял за посрещането и транспорта на „черната слонова кост“, както моряците наричали тогава своя човешки товар. Спускали горните реи и брамстенгите към палубата и на височина 2,5 до 3 метра ги прикрепяли яко в средата на кораба. От двете страни на кораба по височината на релинга закрепяли кръгли греди по същата форма. Върху така сглобената рамка поставяли летви, които образували решетка над цялата горна палуба с отвори, широки около 30 сантиметра, подобно на голям кафез с пролука само до фалрепа. За защита от слънцето настилали покрива на кафеза с рогозки от бамбукови стъбла. Цялата конструкция била покрита, за да се попречи на негрите да скачат през борда.
Щом кафезът бил готов, построявали „барикадата“: стена от здрави дървени талпи, която приблизително по средата на кораба преграждала напреки палубата, гдето подслонявали робите. Стената имала само един тесен проход, пред който поставяли топ. Пред очите на негрите го натъпквали с парчета желязо и куршуми дум-дум, за да сплашат разгорещените глави. Тогава корабът бил готов да приеме „черната стока“.
Търговията, която за доставката на около 400 африканци траела два-три месеца, можела да начене едва след споразумение с царя или племенния вожд. Обикновено капитанът изпращал своя пръв щурман да извести, че корабът е пристигнал. „Таксата за котва“ в края на XVIII век се състояла от кюлчета желязо, бутилки коняк и бренди, други дреболии и непременно 50-литрово буре с ром.
След доста дни чакане главатарят предявявал искането си за почетния дар или „кумие“. Преди той да бъде даден, търговец не се показвал, не била възможна никаква сделка. Размерът на „кумието“ се пресмятал според броя на робите. За 400 негри корабопритежателят авансирал своя капитан с осем до десет роби за „кумие“. Естествено вождът не получавал в дар своите собствени съотечественици, а понятието „роб“ служело само като разменна величина. Един роб струвал шест 25-литрови бурета ром или бренди, или 10 топа платно, или 40 железни кюлчета, или 25 пушки, или 200 фунта барут.
След заплащането на „кумието“ главатарят поставял на разположение на кораба един щаб от своята свита, който обичайно обхващал: преводач, тъпанар, за да оповестява началото и края на преговорите, неколцина вестоносци за връзка с търговците и хора, които да поддържат трафика между сушата и кораба и снабдяването с питейна вода и дърва. На всички тях, разбира се, трябвало да се плаща отделно. Общите разноски, преди още да е почнала същинската търговия, възлизали на 400 до 500 лири стерлинги.
Щом между вожда и капитана се уговорели всички подробности по взаимно изгодната сделка, по пътечки през девствения лес или с лодки-еднодръвки започвали скоро да прииждат на малки групи пленени африканци, конвоирани от войници и надзиратели, щедро размахващи бича. За придвижването през джунглата те ги приковавали о дълга верига или омотавали с въже в еднодръвката като бали със стока. Преди да ги докарат на оглед, оставяли ги няколко дни на почивка и добра храна. После ги измивали грижливо, мажели ги с палмово масло и изтърквали тялото и косите с барут или сажди. Основната цена на пленен африканец зависела от състоянието на пазара, тоест от търсенето и предлагането, ала се спазарявали за всеки един поотделно. Човекът бил стока, която внимателно се оглеждала и проверявала от капитана или щурмана, понякога дори от специално докаран за тази цел хирург за телесното състояние, особено мускулите и зъбите. И на края проба на белите дробове: карали пленника да крещи високо и продължително. Ако прегледът е протекъл задоволително и са се разбрали за цената, жигосвали пленника с неизличим огнен знак. Поставяли му наръчници, отвеждали го на корабната лодка и оттам на борда.
Не винаги корабите успявали да спазарят на едно място предвиденото число роби. Трябвало да посещават и други места, а това означавало загубено време. Затуй капитаните често изпращали своите щурмани с неколцина матроси и лодка към речните устия и лагуните, за да купуват роби. Тия пътувания често траяли по няколко седмици и никак не били безопасни — от само себе си се разбира, че повечето африканци гледали на белите роботърговци като на свои смъртни врагове. Много екипажи на лодки въпреки огнестрелното им оръжие били избивани от местното население.