Ала Рим не останал спокоен. Киликийски пирати, подсилени от бездомни картагенци и гръцки пирати, от избягали роби и обеднели италийци, заплашвали морските пътища за Остия и се превърнали в истинска опасност за световната мощ на Рим. Техните малки, пъргави кораби с един ред гребла, наричани либурни, станали по-сетне образец за римската военна флота. Според древни източници киликийските пирати вдигали на рейте флагове с мъртвешки череп или кост като символ на смъртта, за да стряскат враговете си. Прилаганата от тях тактика била проста. Щом откриели пред брега или в някой проток между островите кораб, те гребели бясно към плячката и от висок, превишаващ бордовите стени на лодката им кастел скачали на абор-дирания кораб. Тук битката се решавала в ръкопашен бой с меч и кинжал. Най-опасният противник на пиратите бил по-бързият военен кораб, който ги принуждавал да влязат в сражение и ги надвивал чрез своето превъзходство в жива сила.
Киликийските пирати организирали групово не само грабежите по море и подялбата на плячката, но и на сушата живеели задружно по свои собствени закони. Брегът на Киликия се простирал от днешната турско-сирийска граница надлъж по залива Искендер. От върховете на предпланините с височина 3000 метра се вижда морето чак до Кипър. Надлъж по брега били построени добре видими сигнални кули, от които с разноцветни знамена известявали приближаването на обекти за плячка или предупреждавали за идването на военни кораби. Многобройни добре укрити, защитени от скали малки пристани предлагали идеален заслон за пиратските кораби, а за всеки случай в планините били построени укрепления, които оставали недостъпни за чужди хора.
Главен дял от плячката били откупите, които те изтръгвали от състоятелни пленници, и контрибуциите, налагани на пристанищни и крайбрежни градове срещу обещание да ги пощадят от оплячкосване.
В 78 година преди нашата ера, когато пътувал по море от Рим за Родос, в ръцете на киликийски пирати попаднал младият Гай Юлий Цезар. Той бил изгонен от Рим като привърженик на Марий, политическия противник на диктатора Сула. Среден оратор според преценката на своя учител, той поискал да използва изгнанието и да се обучава в школата на прочутия майстор на реториката Аполоний на остров Родос. Когато търговският кораб, на който плавал Цезар със свитата и робите си, преминавал край остров Фармакуза до скалистия бряг на Кария, откъм кърмата изведнаж се показали множество гребни кораби и скоро настигнали бавноходния търговец. Той свил ветрила и се предал, без да окаже ни най-малка съпротива.
По сведения на гръцкия писател Плутарх (роден около 46 г. пр.н.е.) по време на цялото това произшествие Цезар бил напълно спокоен, останал седнал на своето място на палубата и четял, обкръжен от свитата и робите. Когато пиратите се приближили към него и поискали да узнаят името и званието му, той само за миг вдигнал глава и след един пълен с презрение поглед към главатаря им мълчаливо продължил да чете. Един мъж от свитата, лекарят Цина, произнесъл името на знатния аристократ: Гай Юлий Цезар. Мълчал и след като го запитали за размера на откупа, който е готов да плати; а пиратите още по-разгорещено дискутирали този въпрос. И когато на края постигнали съгласие за десет таланта, а Цезар изглеждал както и преди напълно безучастен, пиратският предводител, разгневен от високомерното държане на знатния римлянин, удвоил сумата и му креснал: „Или двадесет таланта, или…“ Тогава пиратите се стреснали от изненада: едва сега младият мъж се показал истински засегнат от обидата и безсрамието, че го оценяват тъй ниско. Ако разбирали от занаята си, трябвало да искат 50 таланта!
Естествено пиратите приели предложението, започнали да третират своя пленник извънредно вежливо и го отвели в скривалището си.
Тук Цезар се занимавал със спортни упражнения, съчинявал стихове и речи. Вечер ги четял на пиратите, за да изпробва тяхното въздействие. Плутарх пише, че за поетическото изкуство на Цезар те си съставили изключително лошо мнение. Просто му се надсмивали и го наричали римския глупак.
Цезар също не криел мнението си за пиратите. Открито им казвал, че след освобождаването му ще се върне и ще нареди да ги екзекутират всички един след друг. След 38 дни в убежището на пиратите пристигнало известие, че петдесетте таланта са на разположение у легата Валерий Торкват в Милет. Още на следния ден откарали с кораб Цезар и свитата му в Милет, гдето парите били предадени на разбойниците. Току-що стъпил на сушата като свободен човек, с енергия, каквато не подозирали у него нито пиратите, нито политическият му противник Сула, който го нарекъл веднаж „момчето с фуста“, Цезар се заел с осъществяването на своя план за наказание на пиратите. С четири галери и 500 войници той още на другия ден ги изненадал при Фармакуза. По всяка вероятност разбойниците били не само учудени, че виждат своя пленник толкова скоро, но и още опиянени от празнуването на плячката. Цезар взел в плен 350 пирати — успели да се изплъзнат само малцина, — намерил и своите 50 таланта още непокътнати. Той потопил в дълбоки води пиратските кораби и отвел пленниците в Пергамон, главната квартира на римския претор Юний. Преторът отсъствувал, заместникът му нямал пълномощия. На Цезар не се удало да получи решение за екзекуция на пиратите и затова сам си присвоил властта на съдник. Наредил да отделят 30 главатари и да ги оковат във вериги. Тогава им припомнил своето обещание да ги разпъне на кръст. Ала с оглед на дружелюбието, което му оказали по време на принудителното пленничество, той решил да прояви към тях последното си благоволение: на главатарите преди разпъването ще прережат гърлата, обикновените пирати ще бъдат удушени. Така и станало. После Цезар продължил своето пътешествие към Родос.