През време на цялата тази шумна сцена бедният роб, за когото тя се бе разразила, седеше на палубата и с нарастващ страх се оглеждаше в чии нови непознати ръце е попаднал, без да знае каква съдба го очаква. Можеше човек да види как бие сърцето в гърдите на нещастника. Навярно той, като повечето от своите съотечественици, никога преди не бе виждал океана, по който плаваше сега, нито белите и брадати люде, в чиято власт се намираше. Той само твърдо вярваше, че сме го купили, за да се заситим от неговата плът.
Продавачите още не бяха изчезнали от арената на шумната търговия, когато корабният лекар вече даваше на новозакупените роби лекарство за повръщане, та застиналият в очите им страх да не окаже вредно влияние на тяхното здраве. Ала от само себе си се разбира, че тази процедура можеше да отстрани обхваналия ги безумен ужас също тъй малко, както и поставянето на железни окови по ръцете и краката, които имаха за цел да осуетят още по-сигурно възможността им за бягство, особено на мъжете. И на всичко отгоре ги приковаваха обикновено по двама, като пъхаха и почти занитваха железен болт с дължина на човешко ходило в пръстена, който се намираше в средата на всяка верига.
Ако пощадяваха жените и децата от подобни украшения, запираха ги в здрава клетка отпред на бака, докато мъжете бяха наредени един до дръг нагъсто около фока и гротмачтата. Двете групи бяха отделени една от друга със стена от талпи, дебели два цола, за да не могат да се виждат. Ала в тази тясна дупка те прекарваха само нощите, през деня им разрешаваха да излизат на палубата на чист въздух. Как се отнасяхме с тях по време на плаването за Америка ще опиша по-нататък, когато му дойде редът.“
За да ускорят покупката на робите, изпращали от кораба лодки покрай брега. За тая работа Нетелбек пише:
„И аз получих такава задача, щом пристигнахме още в първите дни на 1772 година до брега на Гвинея. На края баркасът бе попълнен с екипаж от десет души под моя команда и натоварен с провизии от всякакъв вид, но особено с такива, които не се разваляха бързо в този горещ климат.
Когато в състава на тази експедиция за пръв път стъпих на сушата, там вече стояха готови да ни посрещнат дванадесет или четиринадесет черни и докато аз с десетимата мои придружители шляпах към сухото, срещу нас се изправи предводителят им, направи няколко чудновати скока във въздуха, подаде ми ръка и ми се представи най-сетне с думите: «Амо кинг Сорго, аз съм крал Сорго».
… тогава внезапно се разнесе изстрел и веднага след туй се дигна страхотна врява. Обезпокоен с право, накарах моментално да издърпат от дъното котвата, обърнахме лодката към морето и офейкахме. Едва оставихме зад себе си устието на реката и прибоя, и брегът се изпълни с голям брой черни преследвачи, които пратиха подире ни залп от куршуми и стрели, без да улучат някого от нас…
След няколко дни се намерих пред устието на малка река, наречена Рио де Сао Паоло, където се приближиха към мене с кану двоица негри и ми предложиха да купя двама роби и една «какехобе» по тяхному, а по нашему девойка. Пазели ги в къщи и възнамерявали да се отърват от тях на евтина цена.
Три дни по-късно ние най-сетне стигнахме до нашия отдавна жадуван кораб, който кръстосваше пред нос Ла Хау. Ала това пътешествие, което продължи пет седмици, бе излязло неблагополучно във всяко отношение, понеже ние докарахме само трима роби и пет слонови бивни. В същото това време на кораба им беше провървяло повече.“