Виенският конгрес също приел в 1815 година една декларация против търговията с роби, но другите правителства — освен британското — реагирали твърде колебливо и бавно. Френските корабопритежатели току-що пак навлизали с пълни ветрила в гешефта, сякаш искали да наваксат изгубеното. Под натиска на британското правителство Франция наистина в 1818 година забранила превозването на роби, но нарушаването на тази забрана не било свързано с никакви санкции. В Испания, като все пак приели платеното от англичаните обезщетение, се съгласили на един закон, който повлякъл след себе си ужасни последици за робите. Според него за робски кораб се смятал само този, на чийто борд бъдат намерени роби. По тази причина, при първата опасност да бъдат заловени от военен кораб, екипажите на такива ветроходи просто изхвърляли робите през борда. Многобройни примери доказват такива масови убийства, които оставали ненаказани, понеже не ги хващал законът. В 1830 година Бразилия забранила вноса на роби, а португалското правителство — износа им от своите колонии.
Били налице предпоставките за един международен договор, към който се присъединили всички държави, които имали решаваща роля в тази област. За търговците на роби и за мореплавателите, които ги транспортирали, положението станало критично, понеже ги третирали вече като пирати и ги заплашвало смъртно наказание. Рискувал главата си капитан, на чийто кораб намерят снаряжения за роби, като белезници или халки и болтове, с които оковавали негрите при приближаване на бряг или на стражеви кораб. За доказателство смятали дори извънредно големия запас от бурета за чиста вода, ориз и боб или резервни талпи за стъкмяване на палубните рамки. Понеже военните кораби патрулирали покрай бреговете, корабите с роби се приближавали там само под закрилата на нощта, след като предния ден им давали сигнал от сушата посредством дим или някой друг уговорен знак. Най-често капитаните хвърляли котва в добре замаскирани речни устия. Вече се отказвали от преглед на „стоката“ и с припряна бързина вземали на борда негрите, които търговецът или агентът им довеждал от сушата. Поради намалялата покупка на роби пленничес-ките лагери се напълнили, а черните и бели търговци се радвали, ако успеят да се отърват от ненужните консуматори, пък било то за три или четири лири стерлинги. Капитаните на кораби, които не се уплашили и останали в гешефта, товарели сега в същите помещения двойно число роби, отколкото преди, защото продажната цена на мъжки роб пораснала в Бразилия на 100 лири, а в Северна Америка дори на 1000 лири.
Има сигурни данни за броя на робите на ветроходи, заловени от военните фрегати и кръстосвачи. На 80-тонния бриг „Каролина“ намерили под палубата 350 роби, а на 71-тонния испански кораб „Си“ освободили 360 останали още живи негри. Когато охраната на западния африкански бряг станала още по-зорка и неумолима, роботъргов-ците се прехвърлили на източния. Само от нос Добра Надежда това означавало допълнително още 2000 до 3000 километра плаване и вместо да използват благоприятните ветрове и течения по стария атлантически маршрут, корабите били принудени да се борят срещу вятъра цели 6000 километра до Рио де Жанейро или 12 000 километра до Хавана, където се намирали двата разпределителни центъра за роби по времето на нелегалната търговия.
По този дълъг морски тур смъртността на пленниците неимоверно нараснала. В парламентарния доклад за португалската търговия с роби през 1838 година били приведени следните данни:
„Синта“ от Източна Африка за Рио де Жанейро с 970 роби, от тях умрели 202.
„Брилянте“ от Източна Африка за Рио де Жанейро с 621 роби, умрели 202.
„Комодоре“ от Източна Африка за Рио де Жанейро с 685 роби, умрели 295.
„Есплорадор“ от Източна Африка за Хавана с 560 роби, умрели 361.
Мрачният списък продължава все в същия дух.
По време на контрабандата нямало вече коносамента, а и плаването протичало другояче. В препълнената палуба било невъзможно да се легне, освен на смени един върху друг. Изправени, клекнали, притиснати като сардели, прекарвали тия хора безкрайни дни и нощи, понеже екипажът не допущал жив негър на откритата горна палуба, преди да преплават охраняваната от военните кораби зона. В горещата влага на тропиците всички люкове били плътно завинтени, както друг път само при силно вълнение, и почти не пропускали въздух. Чудовищният ужас на тия скривалища не може да се опише. Когато след два или три дни отворели люковете, всеки четвърти или пети от запрените там люде бил мъртъв, задушен или смазан. Други пак ставали жертва на епидемиите. Смъртността по време на плаване пораснала до 50% и повече. И въпреки това за корабопритежателите оставали огромни печалби.