Също и в Малайско море морският грабеж започнал едновременно с мореплаването хилядолетия преди нашето летоброене. Също както и в европейски води, морското разбойничество се придружавало в началото от плячкосване на крайбрежието и заробването на хора. Пленниците, най-вече папуаси от Нова Гвинея, малайците разпродавали по робските тържища на островите или по южния бряг на Китай. Плавателните им съдове наподобяват средиземноморските галери. Строените в един ред гребла се обслужвали от роби, а бойците стояли на висока палуба по средата на кораба, въоръжени с копие, меч и крис (малайска кама). Прау, както се наричали гребните кораби, по-късно били съоръжени с топове на носовата и на кърмовата надстройка, а екипажите носели вече ръчно огнестрелно оръжие.
Първият известен в Европа малайски предводител на пирати бил Рага, който в началото на деветнадесетото столетие всявал в продължение на 20 години страх и ужас по морето между Борнео и Целебес. Той нападал стотици европейски търговски кораби, когато те преминавали през Малакския проток. Ветроходите били разграбвани и изгаряни, а екипажите избивани до последния човек. Британците изпращали срещу разбойниците много военни кораби, ала всички експедиции завършвали с твърде скромни успехи. Когато в 1830 година американската шхуна „Дружба“ станала жертва на пиратско нападение в пристанището Куаллах Бату на остров Суматра, правителството на Съединените щати изпратило две години по-късно корветата „Потомак“, която разрушила града.
По-голям успех против малайските пирати на Борнео британците постигнали в 1849 година. Заедно с раджата на Саравак и други племенни вождове те успели да завладеят убежищата на разбойниците в речните устия на Сареба и Сакаран. Саравакци устроили в селата по долното течение на реките лов на хора, при който малцина жители останали живи. Британците могли вече да се похвалят, че нанесли решителен удар върху пиратството в Северно Борнео. Ала и това представлявало частичен успех, понеже европейци продължили ревностно пиратския занаят между южноазиатските брегове и Австралия. Само един от тях станал известен и в Европа: Бъли Хейис. Като музикант в един малък духов оркестър той скитал по различни острови из Южното море, докато един ден му се удало да се сдобие с малък ветроход, с който открил търговия с оръжие. Занаятът бил толкова доходен, че скоро той разширил предприятието с един по-голям екипаж и с грабежи по море и отвличане на хора. В 1875 година испанците го заловили край брега на Филипините и го хвърлили в затвора. Тук той усърдно се занимавал с изучаване на теологията и епископът на Манила ходатайствувал да пуснат на свобода новоизлюпения духовник. Но Хейис тутакси се впуснал пак в стария гешефт. На края го пипнали англичаните, но той и от тях успял да се изплъзне. Намерил смъртта си в 1878 година по време на спречкване със своя щурман, който го цапардосал с едно желязо по главата и го хвърлил през борда.
Първите пирати в Китайско море били японци в червеножълти униформи. Те започнали едновременно с грабежи по морето и на брега. В стари изображения мъжете държат по един меч във всяка ръка. Японските пирати никога не нападали поединично, а винаги в по-масови корабни обединения. При своите грабителски походи по китайския бряг те нападали селища както край морето, така и дълбоко във вътрешността на страната. Боевете били сурови и жестоки, понеже японците избивали всичко живо. За отмъщение китайците хвърляли пленените японци в големи казани с вряла вода.
Запазени са исторически достоверни данни за един японски морски разбойник на име Яширо. По време на едно пиратско плаване той се запознал в Малака с Франсишку Ксавиер, по-късно провъзгласен за светец от католическата църква, който го обърнал в християнската вяра. На своя кораб с подходящото име „Джонката на крадците“ Яширо отвел в 1549 година Ксавиер като мисионер в Япония. Към края на пътешествието монахът предложил на Яширо да го направи върховен глава на новооснованата християнска община в Япония, но Яширо предпочел пиратския занаят.
В началото на XVI век по китайското крайбрежие се появили португалски кораби, чиито екипажи тероризирали мирното население несравнимо по-жестоко от японските морски разбойници. Първите португалски капитани, които вербували екипажите си сред дезертирали от европейски кораби войници, скоро се прочули надлъж и нашир. Те поели от японците традицията да плячкосват по море и суша всичко, що срещнат, изпълнявали я твърде добросъвестно, но я разширили и с гигантски разклонена търговия с роби. Известен португалски пиратски капитан от онова време бил Антониу Фариа, ала най-прочутият морски разбойник през тоя период станал неговият ученик Фернау Мендеш Пинту, който в своите мемоари много живо и пластично описал морския грабеж по онези краища. Пинту бил принуден да напусне отечеството си заради едно престъпление, което извършил в Португалия, и се намирал на португалски кораб на път за Китай, когато го абордирал Фариа. Пинту се присъединил с ентусиазъм към него. В книгата си той съобщава: