Сабрина Джефрис
Пиратска целувка
Глава 1
Колко много може да се съжалява, че английските дами се задоволяват да поддържат нещата в добър вид, вместо да правят промени…
Лондон, януари 1818 г.
Госпожица Сара Уилис бе преживяла доста неудобни моменти в своя двадесет и три годишен живот. Веднъж например, когато беше на седем години, майка й я хвана да краде бисквити от голямата кухня в Блекмор Хол, а скоро след това на сватбата на майка си и втория й съпруг, покойния вече граф Блекмор, падна във фонтана. Миналата година на един бал представи дукесата на Мерингтън на любовницата на дука, без да подозира за триъгълника.
Но нищо не можеше да се сравни със сегашното положение — да получи предложение от доведения си брат, когато излизаше от затвора Нюгейт заедно с Дамския комитет. Джордан Уилис, новият граф Блекмор, виконт Торуърт и барон Ашли, не беше от мъжете, които прикриват неодобрението си. Острият му език вече бе добре познат на целия парламент. А сега стана достояние и на Дамския комитет! Той просто я хвана под ръка и най-безцеремонно я избута към каретата, сякаш беше хлапе!
Рязко отвори вратата и й посочи с поглед седалката. Сара чу сподавеното кикотене на момичетата зад себе си.
— В каретата! Веднага!
— Джордан, подобно отношение просто не е необ…
— Веднага!
Тя преглътна неудобството си и се настани в богато тапицираното купе с всичкото достойнство, което й оставаше. Той я последва, затръшна вратата и се стовари на отсрещното канапе с такава сила, че каретата се разлюля.
Тя хвърли извинителен поглед към приятелките си. Бе решила да отиде с тях на чай у госпожа Фрай, но сега явно това бе невъзможно. Джордан нареди на кочияша да потегли.
— Престани да гледаш тъжно през прозореца, Сара, и ме погледни!
Тя се облегна на възглавниците и вдигна очи към своя доведен брат. Понечи да каже нещо укорително за неучтивото му поведение, но смръщените му вежди я спряха. Бе свикнала с избухливия му характер и не желаеше да играе ролята на жертва. Почти цялото лондонско общество споделяше тази нейна неохота, защото гневът на Джордан наистина плашеше околните.
— Кажи ми, Сара, как изглеждам днес?
Щом задава подобни въпроси, може би в действителност не е чак толкова ядосан, помисли тя и го огледа изпитателно. Шалът на врата му бе вързан накриво — нещо съвсем необичайно за Джордан. Кестенявата му коса бе разрошена, а панталоните — измачкани.
— Доста раздърпан, честно казано. Небръснат, с измачкани дрехи…
— Знаеш ли защо изглеждам така? Имаш ли представа защо съм препускал от провинцията дотук, без да мигна и даже, без да се среша? — Веждите му бяха свити в решителна, плътна линия над очите.
— Нямал си търпение да ме видиш може би? — Искаше й се да разведри разговора.
— Никак не е смешно! — Тонът му бе студен и предупредителен, сякаш разговаряше с някоя от онези матрони, които на всеки бал или прием се опитваха да го запознаят с дъщерите си. — Много добре знаеш защо съм тук. Колкото и да се стараеш да бъдеш очарователна това, което си намислила, няма да стане.
„Мили Боже! Той просто няма откъде да знае, нали?“
— Какво съм намислила? Дойдох с Дамския комитет в Нюгейт. Раздавахме кошници с храна на онези несретници.
Той кръстоса ръце и я погледна предизвикателно. Възможно ли е да знае истината, или само блъфира? Човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно си мисли Джордан. Когато майка й се ожени за баща му и двете се преместиха в Блекмор Хол, той беше само на единадесет години и дори в тази детска възраст изглеждаше напълно непроницаем, особено когато искаше да измъкне нещо от нея.
Е, и тя можеше да бъде необщителна! Сара кръстоса демонстративно ръце, имитирайки неговата поза.
— И защо съм дошла в Нюгейт, господин Всезнайко?
Никой не можеше да се измъкне невредим, ако е имал дързостта да подиграе Джордан. Позволяваше й тези волности единствено защото се боеше за нея и я чувстваше като своя собствена сестра, независимо от това, че нямаха обща кръв. Искрата в кафявите му очи показваше, че е преминала допустимата граница.
— Отишла си в Нюгейт да се срещнеш с жените, които трябва да бъдат откарани в Нов Южен Уелс, защото са осъдени, а ти си си наумила да плаваш с техния кораб. — Сара понечи да възрази, но той не й позволи да произнесе нито дума. — Не се опитвай да отричаш. Харгрейвс ми каза всичко.
Ах, това ли било? Икономът му казал? Но Харгрейвс й бе толкова верен! Какво е накарало този клетник да я предаде точно сега? Новината я накара да се почувства смазана и тя се облегна назад със зареян в тежките облаци поглед. Каретата зави по Флийт стрийт. Гълчавата на нейните обитатели, с неизменните мастилени петна по дрехите, обикновено й действаше разведряващо, напомняше й, че каквото и да става, на този свят има хора, които мислят за това общество. Сега обаче дори вечно бързащите за някъде хора по Флийт стрийт не можеха да я развеселят.