Макар че още не беше стигнала до целта, тя продължи:
— Виждала съм една брошка, която много прилича на вашето бижу.
Лейди Дрейдън настръхна.
— Така ли? Къде? — Гласът й леко потрепваше. Безразличното й изражение изведнъж се смени с интерес към думите на Сара.
— Знам, че ще ви се стори малко странно, но я носеше един пират. Беше я вградил в катарамата на колана си.
— Пират ли? Това да не е някаква шега? — запита лейди Дрейдън, явно разочарована. Но преди Сара да може да възрази, лицето на лейди Дрейдън се промени и тя добави: — Чакайте, вие сигурно сте младата дама, която е пътувала на борда на „Частити“. Моя приятелка от Дамския комитет ми разказа за вас. Корабът ви бил пленен от пирати и едва сте се спасили от похищението.
— Да, това съм аз — повтори тя недоволно. Явно, че историята на Джордан се бе разпространила сред всички. Но може би беше вече време някой да научи истината и преди всичко тази жена. — Всъщност, не се отървах от похищението. Прекарах цял месец при пиратите на остров Атлантис. И ги опознах много добре. И особено техния капитан.
Лейди Дрейдън изглеждаше смаяна и малко учудена от начина, по който една напълно непозната започна да й се доверява.
— Пирата-лорд ли? Прекарали сте цял месец със самия Пират-лорд?
— Да. Чували ли сте истинското му име?
Лейди Дрейдън поклати отрицателно глава, явно смутена, че Сара я пита такова нещо.
— Казва се Хорн. Гидиън Хорн.
Кръвта се дръпна от лицето на лейди Дрейдън. Изглеждаше, като че ще припадне всеки момент, затова Сара се приближи до нея.
— Извинете, не исках да ви тревожа. Добре ли сте?
— Какво… казахте, Хорн ли? Този мъж се е казвал Хорн, така ли? Сигурна ли сте в това?
— Да. Опознах капитан Хорн много добре по време на моя престой на острова. — Тя се поколеба дали да продължи, защото видя, че лейди Дрейдън е много разстроена. Но след като тази жена бе изоставила сина си, заслужаваше малко да се разстрои. Гласът на Сара стана по-суров, когато каза: — Аз наистина бях учудена, като разбрах, че не е американец. По рождение е англичанин и е син на някаква дъщеря на дук. Доколкото разбрах, майка му е избягала с домашния си учител, някакъв англичанин на име Елиъс Хорн, а после изоставила сина си, когато семейството й я принудило да се върне в Англия.
— Не! — възрази веднага лейди Дрейдън. — Съвсем не е така! Аз никога… — тя млъкна, а очите й се напълниха със сълзи. — Значи затова моят син никога не ме е потърсил. И сигурно през цялото време си е мислил… — Думите й заглъхнаха и тя изглеждаше страшно объркана.
Сара също изпадна в недоумение. Не бе очаквала такава реакция.
— Лейди Дрейдън, нима наистина сте майката на Гидиън?
Жената гледаше занесено някъде зад нея.
— Разбира се! Вие явно сте се досетили за това, иначе нямаше да ми заговорите за него.
Сърцето на Сара заби до пръсване. Тя беше открила майката на Гидиън.
— Изобщо не бях сигурна. Елиъс Хорн казал на Гидиън, че майка му е умряла. Но в книгата на Дебрет за родословията на перовете имаше само една дъщеря на дук, която се казва Юсташа, а това бяхте вие. А после, като видях медальона ви…
— Бяхте вече сигурна. — Лейди Дрейдън погледна отново към трапезарията. Сълзите се стичаха по страните й, докато оглеждаше препълнения с хора салон. Силно развълнувана, тя хвана ръката на Сара. — О, госпожице Уилис, трябва да намерим моя съпруг! Той трябва веднага да чуе това!
Сара беше потресена. Лейди Дрейдън не се държеше като жена, която току-що е научила, че синът й, когото е изоставила, е пират. И защо след толкова години, през които не се беше интересувала от него, изведнъж ще иска толкова да научи нещо повече? И да признае пред съпруга си своето непочтено минало?
— Лейди Дрейдън — прошепна тя загрижено, докато жената я водеше към вратата, — сигурна ли сте, че искате да разкажете това на мъжа си, без предварително… да го подготвите?
— Да, разбира се! — После, като че изведнъж схвана смисъла на думите й, я погледна с очи, изпълнени с мъка. — О, вие сигурно мислите… Щом синът ми смята така, значи и вие вярвате в това… Е, както и да е. Няма значение. Ще разберете всичко, когато ви разкажа моята история. Но сега, госпожице Уилис, трябва първо да намерим мъжа ми. И ви уверявам, че той ще иска да чуе всичко, което ще разкажете. Всичко!
— Разбира се, милейди — отговори Сара. Просто нямаше сили да каже нищо повече.
Но докато жената я водеше към балната зала, тя си даде едно обещание. След като маркизът чуеше това, което бе разказала на жена му, тя сама щеше да се помъчи да открие отговорите на някои въпроси.