— Може би — Гидиън хвърли на продавачката една очарователна усмивка, която обаче ни най-малко не я предразположи. — Не плаши жената! Кажи й, че не искам да й взема ризата от гърба, в края на краищата. За какво ми е, ако не можем да намерим жени?
Той се обърна рязко и със забързани крачки пое към доковете. Зад него с учудваща бързина закуцука на дървения си крак и Сайлъс.
— Какво ще правим сега, капитане?
— Не зная. Трябва да поговорим с екипажа. Някой от тях може да е извадил по-добър късмет от нас.
— Кой знае… — без особена надежда промълви Сайлъс. Те продължиха мълчаливо надолу по стръмния бряг на Прая. Гидиън сякаш бе забравил за своя събеседник. Защо ли не се отказа още в самото начало? Виждаше, че този план е безполезен. В този момент нагоре по склона се зададе първият помощник Барнаби Кент, който възбудено им викаше нещо.
— Ха отгатнете кой влезе в пристанището?
Барнаби беше единственият англичанин, когото Гидиън бе допуснал в екипажа си, но нито за миг не бе съжалил за избора си. Въпреки че се обличаше контешки, Кент се оказа изключително добър мореплавател.
— Казвай! — подкани го Гидиън. Какво ли би могло да въодушеви толкова иначе сдържания помощник-капитан?
Запъхтян, Барнаби спря да си поеме дъх, с длани подпрени върху бедрата му.
— Един кораб хвърли котва… преди малко… Интересно корабче…
— Знаем ги тия, Барнаби! Вече имаме достатъчно злато, пари и скъпоценности. Няма вече къде да ги държим. В момента имаме нужда от жени и от нищо друго.
— Ами, точно това… искам да кажа. — Кент извади носната си кърпа и избърса лицето си. — Корабът е пълен догоре с жени. Зрели и сочни, готови за бране.
— Какво искаш да кажеш? — ахнаха Гидиън и Сайлъс в един глас.
— Това е каторжен кораб. „Частити“, от Англия — отвърна по-спокойно Кент. — Кара затворнички за Австралия. Петдесетина жени, доколкото успях да разбера. Струва ми се, че всичките мечтаят да бъдат освободени от подобно робство, ако разбирате какво искам да кажа.
— Каторжнички, казваш… — Гидиън хвърли един поглед надолу към гъмжащото от хора пристанище и замислено потърка брадата си. — Англичанки…
— Зная какво си мислите, капитане. Трябват ни жени, без значение дали са от Англия, или от другаде. Пък и не всички от нашите мразят англичаните като вас — подхвърли Сайлъс, но щом улови мрачния поглед на Гидиън, реши да изясни мисълта си. — Не че не разбирам защо мразите всичко английско. Ясно ми е. Наистина… Но това са жени… А и те не приличат на онези, които ненавиждате. Бедни души, също като нашите момчета. Идеално ни подхождат. Не са като островитянките, които смятат, че пирати като нас не са достатъчно добри за тях.
— Нямаме време — намеси се Барнаби, който предпочиташе да не участва в този спор. — „Частити“ вдига платна утре сутринта. Спрели са тук за няколко часа, да натоварят провизии.
Капитанът сякаш не го чу. Той наблюдаваше изпод око своя вечно намръщен готвач, който мразеше жените и беше дал дума да не докосне жена до края на живота си. — Според теб каторжничките са подходящи за хора като нас, така ли?
— Да, да! Убеден съм — отвърна Сайлъс.
— За себе си гарантирам — добави Барнаби с изражение на вещ познавач.
Гидиън се колебаеше. Истината бе, че нямаше никакъв избор. Това беше единствената възможност от няколко месеца насам. Освен това един каторжен кораб лесно можеше да се вземе на абордаж в открито море. Този тип съдове не бяха нито добре въоръжени, нито особено бързи.
— Добре — отвърна той след дълга пауза и видя как най-добрите му приятели се спогледаха с облекчени въздишки. — Барнаби, разузнай всичко за „Частити“ — какви оръдия има, какви са размерите му, всичко, което ни е нужно, за да го завладеем утре. И, за Бога, направи го колкото е възможно по-тихо и дискретно. Слава Богу, че корабът е на друг кей. Моряците на „Частити“ не трябва да узнаят, че в същото пристанище е акостирал пиратски кораб. Дръж ги пияни до сутринта, дори и ако трябва да плащаш пиенето им. Не искам да изплаша дивеча. — Той се обърна към готвача, щом Барнаби тръгна към доковете. — Кажи на всички тази нощ да се приберат на борда. Вдигаме котва утре призори. Обясни им всичко, за да не се разпсуват.
Той продължи да съзерцава простиращия се в краката му залив дълго след като и двамата мъже се скриха от погледа му. Долу някакъв кораб с грубо оформена женска глава от дърво на носа леко се полюляваше върху водата. „Частити“. Не се виждаше жива душа, камо ли група жени. Вероятно са оставени в трюмовете с вериги на краката, реши Гидиън. По едно време на една от палубите се появиха неколцина мъже, които започнаха припряно да прибират платната. Явно бързаха да се пръснат из крайбрежните кръчми и да се забавляват с проститутки, комар и пиене. Чудесно. Щяха да попаднат право в ръцете на Барнаби. Гидиън се опита да огледа добре кораба от това разстояние. Тримачтовият съд лежеше тежко във водата. Успя да преброи няколко оръдия и двадесетина моряци. Далеч по-малко от неговия шестдесет и пет членен екипаж. За по-лесна плячка не би могъл и да мечтае.