Глава 26
Любов, що в мен гори, по-скъпа е от живота ми дори. Щастлив съм аз, откак жена да станеш моя ти реши. И на брега аз ден и нощ до тебе ще стоя, от чара твой не мога да се отделя.
С шумно изскърцване снежнобелите платна на „Сатир“ се развяха на вятъра и корабът отплава от Сан Николао. Застанал на щурвала, Гидиън пое курс към Англия с все по-нарастващо нетърпение. Бяха му необходими почти три седмици, за да стигне дотук. Корабът не беше в състояние да издържи на дългото плаване, затова се наложи да изгубят ценно време да оправят платната и другите неща, преди да могат да потеглят от Атлантис. А като стигнаха в Сантяго, трябваше да набавят провизии и да натоварят някакъв символичен товар, за да изглежда, че корабът е търговски, като навлязат в английски води.
Трябваше да се погрижат и за единадесетте жени и техните деца, които бяха решили да напуснат Атлантис. Осем от жените искаха да се отправят от Сантяго за други места. Трябваше да им намери квартири и да уреди прехвърлянето им на съответните кораби. Всичко това му беше отнело доста време.
Другите три жени останаха на „Сатир“. Те настояха да се върнат в Англия, въпреки че рискуваха там да бъдат заловени отново. Сред тях бяха Моли, малката Джейн и новороденото бебе. Той беше твърдо решил да помогне на Моли да се събере с мъжа си, независимо колко щеше да му струва това. Тя искаше да доведе и мъжа си на Атлантис и Гидиън беше дал съгласието си да ги приеме.
Гидиън беше доволен, че все пак само осем от жените пожелаха да заминат. Повечето предпочетоха да останат на острова въпреки лошото му отношение към тях в началото. А по-голямата част от тези, които останаха, си бяха избрали вече съпрузи.
Като засенчи очите си с ръка от слънцето, той прецени на око разстоянието покрай полуострова и промени курса на кораба по посока на вятъра. Надяваше се, че ще може да стигне до Англия за не повече от две седмици, макар че щеше да се наложи да плава срещу южните пасати. Но „Сатир“ носеше малък товар и имаше още по-малък екипаж. Той не искаше да рискува живота на по-голямата част от моряците си в случай, че заловят него или кораба в Англия. Малкото моряци, които се бяха съгласили да го придружат, обичаха риска. Те бяха смели мъже, които по една или друга причина искаха да видят Англия. Двама от тях дори смятаха да си намерят съпруги там и да ги вземат със себе си на Атлантис.
— Приятно е, че плаваме пак по моретата, нали? — каза Барнаби. Гидиън погледна първия си помощник, който беше от лудите глави, обичащи риска. Понякога Гидиън се питаше дали този човек ще се задоми някога.
— Да, наистина е приятно — отвърна, но не мислеше като него. Въпреки че обичаше морето, както всички моряци, той беше започнал да обича Атлантис повече от плаването по море. Вече му липсваше зърнестият пясък под босите му крака, гълчавата на децата, когато играеха край потока, уханието на гората.
Но може би тези неща му изглеждаха така привлекателни, защото тогава с него беше Сара. Всъщност му липсваше тя.
— Какво мислят мъжете за това, че промених правилата за женитбите? — попита Гидиън. Никой от неговите хора не бе имал смелостта да зачекне този въпрос, особено след като виждаха в какво лошо настроение е след заминаването на Сара.
Барнаби се облегна на перилата и се замисли.
— Май и те са слабохарактерни като тебе. И изглежда одобряват това. Доколкото разбрах, решиха, че си прав. Да прекараш живота си с жена, която не те иска, не е много приятна перспектива.
— Искаше ми се да го бях разбрал по-рано.
Преди да беше отблъснал Сара от себе си. Тя винаги бе смятала, че не е имал никакво право да отвлича жените и че трябва да бъде наказан.
Но това не беше най-важното сега. Той щеше да издържи всякакво изпитание, стига след това тя да се омъжи за него.
Ами ако вече не го иска? Ако е променила решението си? Ако рязко откаже предложението му за женитба? Какво ще прави тогава?
Подобни мисли го измъчваха през тези три седмици. Той постоянно тормозеше Ан и Пети да му разказват отново и отново за случилото се между Сара и брат й. И въпреки че те всеки път твърдяха, че е била принудена да замине, той оставаше неспокоен. Много неща бе възможно да са се случили през тези два месеца, откакто бе в Англия. След като бе попаднала отново в своята среда, би могла да реши, че животът й на Атлантис е бил само един сън, нарушил спокойствието й, и нищо друго. Можеше въобще да не иска да го вижда повече.
И все пак той трябваше да рискува, дори ако след това имаше вероятност да свърши като баща си, да бъде измъчван всеки божи ден от спомените за изгубената си любов.