Барнаби изведнъж подсвирна тихо и го отклони от мрачните му мисли.
— Виж там, капитане. Жалко, че не сме вече пирати.
На този кораб сигурно има чудесна плячка. Изглежда английски търговски кораб.
Гидиън проследи погледа на Барнаби. Някакъв голям кораб плаваше към островите Кабо Верде под английски флаг. Корпусът му беше потопен дълбоко във водата и изглежда, че трудно маневрираше, затова беше лесен за пленяване, ако някой решеше да го подгони.
— Да, наистина е добра плячка. Но аз приключих с пиратството. Завинаги.
— Така ли? — Барнаби присви очи. — Този кораб може да те накара да си промениш решението.
— Нищо не може да ме накара да си променя решението — отвърна Гидиън твърдо и се върна на щурвала.
— Не бързай толкова. Виж името му и после кажи дали не искаш да плениш точно него.
Гидиън нетърпеливо погледна кораба. Отстрани с големи златни букви беше написано името „Дифайънт“. Той изведнъж се изправи и се пресегна да вземе малкия далекоглед.
— Как се казваше корабът на граф Блекмор? — запита Барнаби. — Този, с който е заминала госпожица Уилис?
Гидиън започна да оглежда корпуса на кораба, после насочи бинокъла към палубата. И макар да не видя нищо, което да потвърди, че е същият съд, той не можа да потисне надеждата си, че Сара може да е на него. Възможно ли е тя вече да е…
„Не, не може да се връща толкова скоро — мислеше си той. — Не и с такъв брат като нейния.“
— Съмнявам се, че има два кораба със същото име, които имат причина да плават в тези води. Сигурно е неговият кораб. Басирам се, че този проклет англичанин е тръгнал насам, за да довърши онова, което не успя да направи на Атлантис миналия път. След като Сара не му е позволила да унищожи острова тогава, вероятно я е оставил в Англия и сега се връща да ни нападне в нейно отсъствие. — Мрачна усмивка изкриви устните му. — Но го чака изненада, нали? Ще пленя кораба му, преди да му позволя да навлезе дори и една миля по-близо до Атлантис.
— Ще плениш кораба му ли? С какво? Екипажът ни е съвсем малоброен.
— Кога са ни спирали превъзхождащите сили? — отвърна Гидиън, докато наблюдаваше през бинокъла екипажа на другия кораб и се чудеше защо са толкова малко. — Имаме достатъчно оръдия, а на кораба изглежда няма много хора. Обзалагам се, че можем да го победим в морска битка. Ако откаже да се предаде и не ни пуснат на борда, кълна се, че ще пробия петдесет дупки в корпуса му и ще принудя онзи страхливец да излезе от скривалището си. Ако тя е на борда, ще го накарам да ми каже къде е. Ако я няма, ще задържа кораба, докато той ми я върне. И в единия, и в другия случай ще пленя кораба му.
— Ти си наистина луд! — отговори Барнаби най-сериозно. — Но както и да е, аз наистина копнея за една хубава морска битка.
Като видя английски флаг на „Дифайънт“, Гидиън промърмори:
— Жалко, че унищожихме стария си пиратски флаг. Барнаби помълча малко, после каза проточено:
— Ами… не сме го унищожили…
Гидиън свали бинокъла от очите си и хвърли сърдит поглед на първия си помощник.
— Мисля, че бях наредил да го унищожите след последното ни плаване.
— Да, така беше. Но… помислих, че може да дотрябва някой ден, и го запазих. В моята каюта е.
Гидиън сподави усмивката си.
— Би трябвало да те накажа да чистиш палубата цяла седмица, защото не си изпълнил заповедта ми, господин Кент. Но смятам този път да ти простя провинението. — После започна отново да наблюдава „Дифайънт“ с бинокъла. — Кажи, пленявали ли сме досега някой от корабите на Блекмор?
Барнаби се захили.
— Не помня да съм чувал това име от някой моряк от екипажите, с които… просто… се забавлявахме.
— Значи е крайно време да пленим някой от тях, ти как мислиш?
— Тъй вярно, капитане. Не трябва да оставяме тоя самоуверен граф да се перчи с храбростта си по море.
— Правилно. — Гидиън остави далекогледа и по лицето му се изписа решителна усмивка. — Графът наистина има нужда да му се посмачка фасонът. А точно аз и ти можем да направим това.
Сара седеше на закуска в салона на „Дифайънт“ с лорд и лейди Дрейдън и Джордан. Тя разсеяно докосваше с вилицата си закуската, тъй като беше прекалено възбудена, за да яде. Наближаваха островите Кабо Верде, които бяха само на два дни път от Атлантис. Тя просто не можеше да повярва, че Джордан се съгласи да я вземе с тях. Но той нямаше избор, след като маркизът и неговата жена бяха настояли. Ако не беше се съгласил, маркизът щеше да наеме кораб, за да отиде на острова и щеше да вземе и Сара. А Джордан не обичаше да изпуска нещата от контрола си.