При това пътуване Сара се сближи много с лейди Дрейдън. А също и с мъжа й. Макар че беше доста по-стар от нея, лорд Дрейдън съвсем не се държеше префърцунено, както често се случва при хора с неговия ранг и на неговата възраст. Безупречното му държание, аристократичните черти на лицето му и топлата му усмивка напомняха на Сара за втория й баща.
И така, ето че четиримата пътуваха за Атлантис. Лейди Дрейдън и съпругът й разговаряха с Джордан на някаква тема, която може би щеше да бъде интересна и за нея, ако не беше така погълната от мислите си за Гидиън. Той вече беше толкова близо до нея. Имаше да му разказва един куп неща и не можеше да си намери място от нетърпение.
Боеше се само, че той няма да й даде възможност да каже нищо. О, ако откажеше да я види и да я изслуша, тя нямаше да понесе това. Въобще нямаше да го понесе!
Изведнъж вратата на салона се отвори и първият помощник-капитан връхлетя като хала.
— Милорд, има някакъв кораб откъм щирборда, който бързо ни настига. И е развял пиратски флаг.
Джордан изруга тихо, а Сара скочи от стола си толкова бързо, че го събори на земята и се затича към каютата си. Останалите тръгнаха след нея, а тя се залепи на илюминатора, като се мъчеше да познае кораба, който ги преследваше. И видя статуята на носа му. Беше „Сатир“. Нямаше съмнение в това.
— Гидиън! — извика тя задъхана, а сърцето й заби още по-силно.
Лорд и лейди Дрейдън започнаха да си шепнат нещо, а Джордан застана до нея.
— Нали каза, че Пирата-лорд се е отказал от пиратството?
— Отказа се! — отвърна тя твърдо и изгледа всички по ред. Лорд и лейди Дрейдън изглеждаха разтревожени, а брат й беше пребледнял. Тя упорито кръстоса ръце на гърдите си. — Той се отказа! — твърдо повтаряше тя. — Разбира се, че се отказа.
— Тогава защо е тук — запита брат й — и ни преследва с развят пиратски флаг?
— Не знам — призна тя и вдигна високо брадичката си. — Вероятно има основателна причина за това.
— Скоро ще разберем, нали? — отвърна Джордан, обърна се, мина между лорд и лейди Дрейдън, излезе от каютата и се запъти към салона.
Сара се втурна след него, а семейство Дрейдън тръгнаха след нея.
— Какво ще направиш сега, Джордан?
— Ще разбера колко е „честен“ и „мил“ твоят пиратски капитан.
— Какво искаш да кажеш? Какво…
Тя спря, когато капитанът, явно вбесен, се втурна отново в салона.
— Това е Пирата-лорд или поне така ми каза един от екипажа. Наредиха ни да се приближим до тях. С ваше позволение, милорд, искам да се сражаваме. Мисля, че можем да спечелим, макар че не сме толкова многобройни, колкото ми се искаше.
— Не! — извикаха в хор и тримата.
Когато капитанът, крайно учуден, ги погледна, Джордан направи гримаса.
— Боя се, че и въпрос не може да става за битка, капитане. Сестра ми смята да се жени за Пирата-лорд, а лорд и лейди Дрейдън са дошли да се уверят, че това ще стане. И колкото и да ми се иска да ви наредя да унищожите „Сатир“, не мога да позволя това. Защото ако го направя, един от тях може да ме убие, докато спя, а тогава няма кой да ви плати възнаграждението, разбирате ли?
Капитанът погледна работодателя си с недоумение.
— Значи искате да спрем сега?
— Да. — В гласа на Джордан се почувства раздразнение. — Но нека моряците ви да бъдат въоръжени и да се скрият от пиратите. Ако се случи нещо непредвидено, трябва да бъдем готови.
Като кимна отривисто с глава, капитанът си тръгна. Джордан се обърна към Сара.
— Искам да стоиш тук, докато говоря с него.
— Не! — възрази тя. — Ти ще го застреляш, Джордан, няма да допусна това.
— Сара, приемах всичките ти условия досега. Длъжна си да ми дадеш поне една възможност да разбера дали намеренията на твоя пиратски капитан са честни. Това, че иска сега да нападне нашия кораб, не ми вдъхва голяма вяра, че е решил да се „оттегли“. А не искам да те предам просто така в неговите ръце, докато не съм сигурен, че ще се държи добре с тебе.
— Но, Джордан…
— Той е прав — прекъсна ги лорд Дрейдън. — Мисля, че всички трябва да останем тук долу, докато се уверим, че никой не е в опасност.
Макар че Сара харесваше лорд Дрейдън, никак не й се понрави намесата му точно в този момент. Съпругата му явно не беше много съгласна.
— Но този мъж там е моят син, Маркъс, и аз няма да седя и да бездействам, когато най-после ми се удава възможност да го прегърна.
— И аз изпитвам същото, скъпа. Но каквито и чувства да ни вълнуват сега, ние не познаваме този човек. Той е непредсказуем и според госпожица Уилис е много огорчен. Мисля, че е най-добре да опипаме първо почвата, ако може така да се каже, преди да му разкрием кои сме.