— Тогава, значи, се споразумяхме — обърна се Джордан към маркиза. — Вие ще останете тук с дамите, нали? Грижете се за тях, ако, не дай Боже, се случи нещо лошо.
— Няма да се случи нищо, ако ти не го предизвикаш — започна да протестира Сара, но Джордан и лорд Дрейдън не обърнаха внимание на думите й. Щом маркизът даде съгласието си, брат й веднага тръгна към палубата.
— Джордан! — извика тя след него. — Само да смееш да му направиш нещо!
Лорд Дрейдън застана до нея и я погали по рамото.
— Успокойте се, госпожице Уилис, всичко ще бъде наред. Брат ви може да е избухлив, но той държи на вас.
— Само да докосне Гидиън, ще го удуша! — каза тя гневно.
— Не се безпокойте — прекъсна я лордът с лека усмивка, — ако направи нещо на Гидиън, жена ми и аз ще държим брат ви, докато го душите.
Гидиън се качи на борда на „Дифайънт“ с няколко от своите хора, но нещо го притесняваше. Всичко се беше уредило прекалено лесно. Бяха заповядали на кораба да спре и хората там се подчиниха без никакви протести. Той махна с ръка на Барнаби и той заедно с петнадесет от най-добрите моряци се качиха на кораба, без да ги забележи никой.
После застана срещу капитана на кораба, загрубял от морските плавания вълк, застанал до голямата мачта. Пирата-лорд хвана дръжката на сабята си. Странно, но човекът съвсем не изглеждаше уплашен.
— Не пренасяме никакъв товар, който да послужи на вас и на вашите престъпници, господине! — процеди той.
— Не съм дошъл за товара ви. Търся граф Блекмор. На борда ли е той?
— На борда е! — чу се някакъв глас зад голямата мачта. Един мъж излезе напред с пистолет в ръка. — Аз съм граф Блекмор.
Гидиън огледа своя враг със студен поглед, като очакваше, че човекът ще бъде слаб и страхлив. Но въпреки че мъжът беше облечен елегантно и беше по-млад, отколкото смяташе Гидиън, той ни най-малко не приличаше на благородниците, които беше срещал при предишните си набези над кораби. По лицето му беше изписана някаква твърдост и упорита гордост — качества, на които Гидиън не можеше да не се възхити. Графът бе вдигнал пистолета си към Гидиън, докато се приближаваше.
— Какво искате от мен? Злато ли търсите?
— Искам само едно от вас. Сара — каза Гидиън, без да се церемони и без да обръща внимание на пистолета му. — Искам годеницата си. Или ще ме заведете при нея, или ще ви задържа като пленници на кораба, докато се подчините.
— Аз пък мога да застрелям и вас, и вашите проклети пирати! В момента моите хора са насочили оръжията си към вас и могат да ви убият, ако наредя това.
Гидиън го загледа подигравателно.
— Барнаби! — провикна се той. — Какво стана с хората на графа и техните оръжия?
Барнаби и останалите петнадесет моряци се появиха изведнъж откъм трюма на кораба, бутайки пред себе си една група невъоръжени и намръщени моряци.
— Успяхме да се справим с тях, капитане. А за оръжията ще кажем само, че днес прибавихме доста бройки към нашия арсенал.
Графът се намръщи, когато Гидиън го погледна с леко подигравателна усмивка.
— Много години съм бил пират, лорд Блекмор, прекалено много, за да се хвана на такава евтина уловка.
— Все още ви държа под дулото на пистолета си — извика графът гневно.
— Вярно е. Но и моите хора са насочили пистолетите си към вас. А сега по въпроса за сестра ви…
— Джордан, глупчо такъв, хвърли веднага този пистолет! — извика един женски глас. Сара изтича откъм квартердека и застана пред Гидиън с лице към брат си. — Да не си посмял да стреляш по него! Само да смееш!
Дъхът на Гидиън секна, като съзря огненочервената коса и гъвкавата й фигура.
— Сара!
Тя се обърна към него с поруменяло лице.
— Казах да ти предадат, че ще се върна. И държа на думата си!
Той не й даде възможност да продължи. Като хвърли сабята си на земята, привлече я към себе си и я притисна до гърдите си. Тя е тук! Наистина е тук!
— Сара, моя Сара! — прошепна той близо до косите й. — Нямаш представа колко страдах без теб!
— Сигурно не повече, отколкото аз за теб. — Тя се отдръпна малко назад и изпълнените й със сълзи очи оглеждаха лицето му с нежна загриженост.
— Изглеждаш страшно блед и слаб, любов моя. Прости ми! Не исках да те оставя. Наистина не исках.
— Знам — отвърна той и плъзна ръцете си по талията и гърба й, просто не можеше да повярва, че я държи в обятията си. — Точно заради това дойдох. Бях тръгнал към Англия да те взема, като забелязах кораба на брат ти.
Сара го погледна подразнена.
— Значи Ан все пак ти е казала какво се случи? Ще я науча аз, като я видя…
— Не бива да я упрекваш, скъпа. И без това бях решил да отида в Англия и да закарам жените, които не искаха да останат на Атлантис.