— Не бива да изпадаме в паника — спокойно отвърна Сара. — Моряците ще се бият и ще ги отблъснат. Този кораб има оръдия и…
— Оръдия ли? — прекъсна я Куини. — Няколко стари пушкала. С тях няма даже да ги уплашим.
— Моряците няма да си мръднат и пръста заради нас — прозвуча познатият глас на Луиза. — Те по-скоро ще скочат във водата, отколкото да рискуват живота си за затворнички.
Зад нея се чуха уплашени гласове. Сара изпита непознато досега чувство на безпомощност. Луиза беше напълно права. Моряците никога нямаше да рискуват живота си за честта на група каторжнички.
— Тихо! Слушайте! — извика Луиза. Постепенно гълчавата утихна. Чуваше се само плачът на няколко малки деца. Жените слушаха, но не разбираха нищо от това, което ставаше горе на палубата. Корабът, изглежда, беше спрял. Изведнъж всичко се разтресе, „Частити“ рязко се наклони на една страна и после бавно се изправи. Разнесе се трополене.
— Те се прехвърлиха на кораба! — бавно и тихо отбеляза Куини.
— Ако пазим тишина и не се движим, може и да не ни открият. Капитан Роджърс може да ги излъже, че трюмовете са празни и те ще си тръгнат.
— Едва ли! Ние сме единственото нещо на този кораб, което капитанът с готовност би хвърлил на пиратите, за да се отърве от тях — все така спокойно обясни Луиза. Хубавото й лице бе пепеляво, но гласът й звучеше все така сухо и безстрастно.
В думите й имаше много логика. Сара потръпна. Когато преди седмици се шегуваше с Джордан, че никакви пирати няма да я отвлекат, тя наистина беше убедена, че подобни неща не се случват. Не и в тези води! Истина ли беше всичко това, или бе някакъв нелеп сън? Появата на пиратския кораб в този момент сигурно имаше някакво логично обяснение. Дали нямаше да се окаже британски военен кораб, който ги е спрял, за да иска храна и други запаси? Не, не беше възможно. Все още бяха много близо до бреговете на Сантяго, откъдето всеки кораб можеше да купи необходимото. Защо жените не можеха да се сражават? Ако можеха, нямаше да пуснат пиратите до трюмовете. Уви, не можеха да сторят нищо, за да се защитят.
Никой не смееше да мръдне в настъпилата тишина, нарушавана само от скърцането на кораба. Дори децата се бяха умълчали в застиналия тежък и горещ въздух.
— Ах, защо Пети… искам да кажа господин Харгрейвс, не е тук! — изхлипа Ан.
— Твоят господин Харгрейвс не е Господ и едва ли ще може да спре група озверели пирати — отрезви я Луиза. — Сега вече никакви благородни дами като госпожица Уилис или закрилници като господин Харгрейвс няма да ни спасят от тежките изпитания, които ще трябва да понесем.
— Стига, Луиза! — прекъсна я рязко Сара. — Плашиш децата. Не е нужно да ни обясняваш…
Тя млъкна. Жените се извърнаха едновременно към стълбите с разширени от страх очи. Мъжът не беше пират, а прислужникът на капитан Роджърс. Всички дружно въздъхнаха с облекчение. Разнесоха се подвиквания: „Какво става горе?“, „Наистина ли сме пленени от пирати?“ Момчето спря на средата на стълбата.
— Изпратиха ме да ви кажа, че трябва да си съберете нещата и да излезете горе на палубата.
— Кой те изпрати? — Сара излезе крачка напред.
— Капитанът на „Сатир“, госпожице. Казва се Хорн. Неговият кораб ни плени.
„Сатир“… Не беше ли чувала вече това име?
— Този капитан Хорн… той пират ли е?
— Божичко, госпожице! Нима не знаете? Не сте ли чували за него?
Отговорът ни най-малко не я успокои.
— Защо иска жените да се качат горе?
— Не зная, госпожице, но…
— Хайде, момче, не се мотай повече — извика отгоре дрезгав глас. — Кажи им веднага да се качат горе. Капитан Хорн ги иска всичките горе до една минута, иначе много ще го разсърдят.
Заплашителният глас доведе всички до истерия. Жените започнаха да се блъскат, да събират безразборно каквото им попадне под ръка, от време на време някоя смъмряше детето си, друга се опитваше припряно да нахлузи обувките си. Повечето от тях ходеха боси откак корабът навлезе в топли води. След няколко минути първите взеха да се изкачват една по една нагоре, всяка стиснала под мишница чувал с дрехи и лични вещи. Всички бяха взели и полуушитите одеяла. С няколко забързани крачки Сара успя да изпревари първата и поведе колоната. Нямаше да ги остави сами. Някой трябваше да говори с пиратите от тяхно име.
— Слушайте ме, дами! Спомнете си всичко, за което сме говорили досега. Каквото и да ви направят, не могат да наранят душите ви. Не могат да ви наскърбят, ако вие не им позволите.
Думите й сякаш ги окуражиха, макар и за кратко. Подсмърчащи и хлипащи, те тръгнаха след нея.
Тя примижа от яркото слънце и се огледа. Екипажът на „Частити“ бе строен в две редици от двете страни на палубата. Всяка редица се пазеше от няколко пирати, които изглеждаха доста добре в сравнение с представите, които Сара имаше за подобен род хора. Бяха сравнително чисти, с добре подстригани коси, за разлика от екипажа на капитан Роджърс. Нима тези спретнати мъже бяха разбойници? Тя не забеляза нито един с черна превръзка на окото. Когато всички жени излязоха и се струпаха на палубата, никой от пиратите не си позволи да посегне или да подхвърли неприлична забележка. Занемарените им дрехи обаче напълно отговаряха на недостойния им занаят. Повечето бяха облечени с кожени панталони и раздърпани, често прокъсани ризи, разкриващи голите им гърди.