— Няма как да го избегнем дори и да я държим при нас. Така даже стана още по-лошо. Нима мислиш, че този граф ще се примири, че сестра му е изчезнала и няма да я потърси? Не ми изглежда много вероятно.
Прав беше. Гидиън се обърна назад, по посока на отдалечаващия се „Частити“.
— Ти сам каза, че никой не може да ни открие. По-опасно е да я оставим да настоява пред брат си, че трябва да ни намери. Кой знае, възможно се да се примири с изчезването й след известно време. Ти няма ли с радост да се отървеш от такава сестра?
— Не зная. Може би. — Барнаби замислено изпусна облак дим от лулата си. — Сигурен ли си, че… няма и други причини да я вземем с нас?
— Какво искаш да кажеш? — смръщи се Гидиън и тръгна към квартердека.
— Тя е сестра на граф — последва го Барнаби, — а ти, както е известно, обичаш да натриваш носовете на аристократите, нали?
Гидиън мълчаливо изкачи квартердека. Сам не знаеше защо реши да вземе госпожица Уилис… тоест лейди Сара, на борда. Може би, защото тя му хвърли в лицето декларацията на брат си и на него му притъмня.
Не понасяше британската аристокрация. Тези превзети сноби бяха истинска напаст за съвременната цивилизация! Ако не съществуваха хора като граф Блекмор и сестра му, по света щеше да има много по-малко несправедливост, разбити сърца и разделени влюбени…
Гидиън изруга. Сам бе разчоплил старата рана. Колко пъти бе правил за смях тези нагли и празноглави дукове, маркизи, виконти, колко пъти бе превръщал в трески военните им кораби и ограбвал скъпоценностите им! Уви, британската система, която разби живота на баща му и накара майка му да върши немислими неща, си остана непокътната.
Майка му… Той докосна катарамата на колана си. Всъщност това бе брошка, която той навремето даде на бижутер с молба да я превърне в катарама, за да му напомня всекидневно за предателството на майка му. Барнаби вероятно беше прав. Дали не беше взел лейди Сара на борда на „Сатир“ само за да я измъчва и наказва за благородното й потекло?
— Ако не заради произхода й — обади се отново Барнаби, който сякаш четеше мислите на капитана, — то тогава заради външността й? Знам, че вече си забелязал хубостта й. Лейди Сара е твърде красива млада жена.
— Тя е от тях! — Капитанът се изплю и стисна още по-здраво руля. — Това е по-важно от всичко останало.
Да, беше забелязал колко е красива и стройна. Каква беше косата й? От онази целомъдрена шапчица се подаваха само един-два кичура, но като че ли бяха бакърено кестеняви. Гидиън се опита да си представи как ли изглежда разпусната или даже мокра, залепнала по нежния и гръб. Нежен ли? Не, упорития й гръб? По дяволите, какво го караше да мисли за нея по този начин? Една аристократична отрепка? Една глупачка с остър език. Колкото и красива да беше, тя не би могла да го изкуши. На него му трябваше момиче с кротък характер, което да му осигури спокойствие и уют, а не наперена графиня, която би отровила дните и нощите му.
Барнаби се засмя.
— Каквито и да са причините, тя е вече на „Сатир“ и е твърде късно да я върна обратно — мрачно забеляза Гидиън. Отдолу се чу висок плач. — Какъв срам! Тези жени няма да престанат да циврят, докато тя е при тях.
— Вероятно е решила, че ако вдигат достатъчно шум, ще ги върнеш на „Частити“.
— Да ги върна ли? Ха! Те трябва да са щастливи, че избегнаха Нов Южен Уелс.
— Но не знаят това, нали? А и ти не им обясни какви са точно намеренията ни.
— Прав си. — Гидиън разтърка чело. — Бързах да ги взема на кораба, за да не се пролива кръв, и не им казах нищо, освен че моите хора искат да си намерят съпруги.
Дали наистина не трябваше да ги поуспокои малко? Ако им обясни, че никой няма да им стори зло, може би ще млъкнат и дори ще помогнат за осъществяването на плана? Но най-напред да попречи на лейди Сара да ги разстройва повече. Изглежда се беше самоназначила за тяхна говорителка.
На устните му се появи полуусмивка. Тяхна говорителка. Трябваше да се заеме направо със същността на проблема.
— Барнаби, слез долу и ми доведи лейди Сара. После поеми щурвала.
— Сега ли?
— Сега. Мисля, че е време да си поговоря с тази опърничава жена.
Сара стоеше в тесния трюм, изпълнена с толкова справедливо възмущение, че едва се сдържаше да не избухне.
— Дами, моля ви! Сигурна съм, че можете да ридаете и по-силно — извика тя, надигната на пръсти над множеството свои ученички, които плачеха така, сякаш някакви изверги бяха откъснали децата от гръдта им. — Ще ги накараме да обърнат този кораб, та ако ще да си продерем гърлата!
— Вместо да ни пуснат, може да ни избият! — извика Куини, която единствена не одобряваше плана на Сара. Останалите обаче се съгласиха, че ако постоянно дразнят пиратите имат повече шансове да се спасят, отколкото ако не правят нищо.