Кент я поведе надолу по някакви стълби до голяма зала, напомняща каюткомпанията на „Частити“. Слава Богу, нямаше никой. Явно всички моряци бяха по местата си, задачата им в момента беше да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от мястото на похищението. Скоро обаче щяха да нахлуят тук, да пият, да играят карти, да подмятат груби шеги… Сара отново потрепери. Може би, ако поговори с капитана им разумно и твърдо, щеше да го разубеди?
Кент отвори някаква врата и двамата влязоха в каютата на Хорн. Обстановката беше разкошна. Витрината на красив шкаф на отсрещната стена излагаше на показ цяла колекция от най-различни видове оръжия. Не, обитателят на това помещение не беше човек, способен да изпита състрадание, а по-скоро безнравствен убиец. Не биваше да чака милост.
Унесена в мислите си, тя не чу кога влезе той. Досега бе виждала само една капитанска каюта. Но спартанската подредба в каютата на капитан Роджърс нямаше нищо общо с разкоша, който в момента я заобикаляше.
Мебелите, от отрупаното с хартия и инструменти бюро, до шкафа с оръжията, бяха изработени от най-качествен махагон. Тежките завеси в царско синьо бяха прорязани от блестящи златни нишки. Подът бе застлан с персийски килим — истинско предизвикателство за живот на кораб, където, както е известно, водата е постоянна заплаха.
Най-силно я разтревожи обаче огромното легло, заемащо единия от ъглите. Колоните, които поддържаха балдахина, бяха резбовани с митологични сцени със сатири. Плюшеният матрак бе покрит с червена коприна и отрупан с лъскави черни възглавници. Без да си даде сметка какво прави, Сара пристъпи към леглото и докосна покривката. Във въображението й изплува образът на чернокосия пират. Колко ли жени е обладал в това легло? Странна топлина се разля по цялото й тяло. Представи си как той се навежда над жената и обгръща тялото й с разголените си ръце, после започва да я целува с твърдите си, присмехулни устни…
— Търсите следи от „грабежи, изнасилвания и убийства“ ли, лейди Сара? — чу зад себе си нечий глас.
Това беше самият той! Боже, колко конфузно! Тя се завъртя и почти отскочи встрани от леглото. Страните й горяха от унижение и срам. Полуусмихнат, Гидиън бавно затвори вратата зад себе си.
— Копринената покривка принадлежеше на един противен виконт, който бе тръгнал за Америка да се жени за някаква богата наследница. — Той свали тежката сабя от кръста си и я закачи на стената. — С удоволствие я махнах от леглото му, което този тип споделяше с любовницата си.
Сара си спомни какво й беше казал Кент за омразата на Хорн към аристократите. Може би сега беше моментът да му обясни колко нееднозначен е нейният благороден произход?
— Капитан Хорн, мисля, че трябва да… искам да ви кажа направо, че аз не съм… че не бива да ме наричате лейди Сара.
Той смръщи вежди и в сумрака на каютата този израз още повече засили приликата му с митологичния образ на сатира.
— Така ли? И защо?
— Защото аз в действителност не съм лейди. Не и в смисъла, който вие влагате в това обръщение.
Тя отклони поглед встрани, но и без да го гледа, усети силата на неговото присъствие, докато Хорн пристъпваше към нея.
— Значи вие не сте сестра на граф Блекмор?
— Не съвсем. Аз съм негова сестра, но… — Тя мъчително преглътна. — Неговият баща, покойният граф Блекмор, ме осинови, след като се ожени за майка ми, която по това време беше вдовица. Така че аз не съм лейди Сара, а госпожица Уилис.
Той мълчеше и когато Сара събра смелост да го погледне, тя с удивление установи, че той е по-скоро угрижен, отколкото ядосан.
— Искате да кажете, че дори и след като сте станали дете на граф в юридическия смисъл и сте част от неговото семейство, вие въпреки това нямате право да наследите титлата му, подобно на другите негови деца?
Сара за първи път се замисли над тази страна на въпроса.
— Ами… да. Нямам право.
— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал някога — измърмори Гидиън и прокара пръсти през косата си. — Никога няма да ви разбера вас, англичаните. Измислили сте маса закони и правила с едничката цел да създавате семейни вражди. По-младите синове не получават наследство, дъщерите — също. Бащите се изправят срещу собствените си наследници. Каква противна каша.
Този неочакван коментар за лицемерието на британското общество я постави нащрек. Пиратите обикновено нямат мнение по подобни въпроси, ако изобщо знаят за съществуването им. Нито пък умеят да говорят толкова добре.
— Трябва да признаете обаче, че тази система работи гладко вече няколкостотин години — опита се да защити своите сънародници Сара.