Очите му светнаха.
— Всичко ще върви точно както съм го запланувал, уверявам те.
Тази дяволска самоувереност в неговия глас страшно я дразнеше. Той просто не искаше да признае, че може да има и пропуски в неговия план. Е, нека сам се оправя в края на седмицата. Скоро щеше да разбере, че не може да чифтосва хората така, като че са добитък за разплод. И когато всичко се провали, тя ще му се изсмее, да, ще му се изсмее! Ще види какво ще му се случи.
Като изправи рамене, тя го изгледа с високомерен поглед.
— Мога ли да си вървя сега, капитан Хорн?
— Гидиън. Наричай ме Гидиън.
Тя забеляза интимността, която се прокрадна в неговите думи.
— Няма да направя нищо подобно. Само защото… ме целунахте, не значи, че…
— Сгреших с тази целувка. Това няма да се повтори. — Очите му светнаха, студени и безизразни като сапфири. — Но ние, кръвожадните бандити, не държим на етикета, затова все пак ме наричай Гидиън.
Той се отправи към вратата и сложи ръка на бравата.
— Сега можеш да си вървиш.
Тя не знаеше дали да се чувства обидена, или облекчена, задето той не искаше да я целуне пак. „Разбира се, че изпитвам облекчение — мислеше си тя, — не искам ръцете на този негодник да ме опипват отново.“
— Е? — Той отвори вратата, като я подканваше да си тръгне.
Като събра цялото си останало достойнство, тя заобиколи бюрото и тръгна към вратата. Шапчицата й лежеше на земята на няколко крачки от нея и тя спря, за да я вдигне.
— Остави я там! — заповяда той със суров глас. — Изглеждаш по-добре с разпуснати коси. Не я слагай вече.
Когато тя ахна от изумление и се запита защо проявява такъв внезапен интерес към косите й, след като всъщност изглеждаше, че иска да я отпрати на всяка цена, той добави:
— Имаш по-добър шанс да си хванеш съпруг, като си с разпуснати коси, Сара.
Женската й суета беше накърнена от намека му, че в противен случай никой няма да я пожелае. След като вдигна шапчицата, тя започна да събира разпилените по пода фиби, но той се отдалечи от вратата и тръгна към нея като ругаеше тихо.
— Ако я сложиш пак, просто ще я сваля. — Гласът му се сниши и се превърна в дрезгав шепот. — А знаеш какво се случва, когато разпусна косите ти.
Той се приближаваше и тя стана, като реши, че може би е по-разумно да остави фибите.
Преди да може да реагира, той протегна ръка, за да издърпа шапчицата от пръстите й. После я сви на топка и я пъхна в джоба на панталона си.
— Можеш да си вървиш сега. Сайлъс ще сервира на жените, иди да обядваш. Но ще те чакам на палубата след половин час заедно с другите жени.
— За какво?
— Трябва да уведомим другите на кораба за условията на нашата сделка. Не смяташ ли, че се налага?
Другите на кораба ли? Другите пирати? Мили Боже, досега тя не се беше сетила, че трябва да бъдат уведомени. Но не изпитваше желание да присъства, като се съберат.
Сега той бе застанал много близо до нея и когато тя вдигна лице към него, очите му я предизвикваха да откаже. За момент й се стори, че видя рога, скрити в гарвановочерните му къдрици. Тя разтърси главата си, за да проясни мислите си. Той не беше митично същество, макар че много приличаше на такова. Беше човек и можеше да се поправи. Само че още не беше измислила как да го стори.
— Какво има? — запита той грубо. — Боиш се да застанеш пред моите мъже, когато им кажа, че щастието, което ги очаква, се отлага заради тебе ли?
Тя сви устни.
— Не се боя от нищо.
Изражението на лицето му се смекчи. Той бавно вдигна ръка, за да махне падналите по бузата й коси. Тя издържа на това докосване, решена да му покаже, че той не я плаши. Макар че всъщност се боеше от него.
— Мога наистина да повярвам, че не се боиш от нищо, госпожице Сара Уилис — каза той и свали ръката си от бузата й. — Предполагам, че би превзела цялото английско кралство или американските щати, ако трябваше да го направиш. — Гласът му се сниши. — Но те предупреждавам, че не съм от префинените английски лордове, които се оставят да бъдат командвани от една млада жена, независимо колко сладко умее да се целува. И ако пак предизвикаш бунт сред тези жени, ще имаш пълното основание да трепериш от мене. Уверявам те в това.
После той й посочи подигравателно вратата.
С високо вдигната глава, тя леко повдигна полите си и прекрачи прага, после тръгна бързо по палубата, докато той затваряше вратата на своята каюта. За нейно нещастие няколко от пиратите я видяха, когато излезе. Те си размениха многозначителни погледи, а тя спря и бузите й се обляха в червенина. Божичко, как ли изглежда сега без шапчицата си, със спуснати коси и зачервени устни!
Какво ли ще си помислят за нея?! Какво си мислеха беше ясно от техните подигравателни подхилквания. Тя изправи гръб, без да обръща внимание на хихиканията, с които я сподиряха, докато се промъкваше между тях и отиваше към трюма. Тия проклети нехранимайковци! Вероятно бяха свикнали да виждат жени, които излизат от каютата на техния капитан с вид на прелъстена невинност. Те явно мислеха, че тя се е поддала на отвратителните задиряния на Пирата-лорд.