Гласът й секна при мисълта, че ще бъде разделена с Джордан, докато е жива.
Независимо какво бе казала на Гидиън, тя се страхуваше, че брат й никога няма да я намери. Пък и как би могъл? Щеше да я търси на какви ли не погрешни места и никога нямаше да му дойде на ума, че пиратите са точно на този остров. Една сълза се отрони от окото й, но тя я изтри бързо. Много рядко й се случваше да плаче. Беше прекалено разумна. Но тази вечер не се чувстваше особено твърда и… я избиваше на плач.
Луиза промълви няколко съчувствени думи и й стисна ръката.
— Стига, стига! Не се тревожете за това. Всичко ще се нареди. Ще видите.
Някакъв друг, дрезгав глас се разнесе зад Луиза:
— Ако дамата няма да яде вечерята си, трябва да я даде на някой друг, а не да я хаби, като я изхвърля в морето.
Сара и Луиза се обърнаха и видяха готвача с протеза вместо крак, който се беше намръщил срещу тях. В едната си ръка държеше стомна с вода, а в другата — стара пръчка със заоблена дръжка, която използваше за бастун. А прошарената кафява брада, която покриваше половината от лицето, му придаваше суров вид и премахваше и най-малкия признак на слабост, която би могла да се очаква, когато човек видеше бастуна му.
Още един пират, който ще ги тормози. Всички те бяха дошли до гуша, а тази вечер наистина не беше състояние да се кара повече.
Но настроението на Луиза явно беше съвсем различно, защото тя се изправи и размаха пръст срещу него.
— Как смееш да тормозиш клетата жена заради тез скапани хлебчета! Ако ги правеше така, че да могат да се ядат, господине, вероятно тя нямаше да ги изхвърля на рибите.
Той примигна слисан.
— Моите хлебчета да не могат да се ядат ли? — Той повиши глас. — Моите хлебчета не могат да се ядат, така ли? Искам да ви кажа, госпожо, че моите хлебчета са най-хубавите, които могат да се приготвят в открито море.
— Как пък не, те наистина са ужасни.
— Престани, Луиза, не е нужно да ме защитаваш — обади се Сара.
Но разгорещената жена се направи, че не я чува.
— Тези хлебчета са толкова твърди, че едва мога да ги преглъщам. А пък задушеното…
— Слушай, безсрамна усойнице — прекъсна я готвачът, като подчертаваше думите си със силно потропване на пръчката, — нищо му няма на задушеното на Сайлъс Драмънд и приканвам, който и да е друг мъж или жена да го направи по-хубаво, ако може.
— Твоя работа. Но мисля, че е по-добре аз да се заема с готвенето.
Луиза повдигна подгъва на тънката си престилка, от тези, които бяха раздали на жените към каторжната униформа.
— Е, разбира се, ще ми трябва по-хубава престилка и прилична шапчица, но съм сигурна, че бихме могли да ги набавим отнякъде… И бъди така добър да ми покажеш къде държиш продуктите.
— Няма да ти покажа нищо! — сопна се Сайлъс и по лицето му се изписа гняв и учудване.
Сара беше много изненадана, че Луиза не обърна внимание на гнева му.
— А как тогава ще мога да приготвя яденето за утре?
— Ти няма да приготвяш нищо за утре! — изрева той. — Моята кухня не е за самонадеяни женски като теб, които вероятно дори не знаят как да изцедят кръвта от говеждото месо.
Сара подпря лакътя си на парапета, като наблюдаваше словесната престрелка с мълчаливо задоволство. Сега беше сигурна, че Луиза може да се грижи за себе си.
— Нима е толкова трудно да се сготви прилично ядене? Наблюдавала съм някои от най-добрите готвачи в света, докато приготвят вечеря. — После се обърна към Сара и добави: — Знаете ли, бях на работа при дук Дорчестър известно време. Той имаше двама френски готвачи. Мисля, че понаучих някои неща от тях.
— Френски готвачи ли? Английски дукове? — запита Сайлъс объркано. — Няма да те допусна въобще до моята кухня, ти си… ти си…
— Казвам се Луиза Яроу, но можеш да ми казваш госпожица Яроу — отвърна му Луиза съвсем официално.
Той погледна толкова учуден от това високопарно изказване, че Сара се покашля, за да прикрие напушилия я смях.
— Няма значение как те наричам или как ти наричаш себе си — изръмжа той, като спря достатъчно близо до Луиза и я изгледа сърдито. Внезапен порив на вълните наклони кораба напред, но докато Сара и Луиза трябваше да се заловят за парапетите, за да запазят равновесие, той успя да се задържи прав, като че краката му бяха заковани за палубата.
— Няма да се доближаваш до моята кухня, госпожо! Достатъчно грижи имам, че трябва да храня и всички тези жени. Не искам някаква размирница да се навърта около мен.