Тя се изчерви.
— Глупости! Няма за какво да се тревожиш. По-скоро ще умра, отколкото да допусна това чудовище пак да ме докосне.
— Пак ли? — Пети стисна по-силно ръката й. — Какво ви направи той, когато бяхте в каютата му? Не ви е причинил нещо лошо, нали?
Тя съжали, че се е изпуснала да спомене за преживяното и каза:
— Разбира се, че не е. Разменихме си някои остри думи и толкоз. Но не мисля, че много ме харесва, а аз пък го презирам. Затова не се тревожи. Той няма да успее да се ожени за мен или да ме прелъсти.
Или поне се надяваше, че така ще стане. Но не беше напълно сигурна дали ще му устои, ако я сграбчи пак. Тази мисъл я накара да промени решението си.
— Вероятно си прав, Пети. Може би е по-разумно да избера теб за съпруг.
— Това е най-доброто, госпожице, ще видите. И не се безпокойте, по някакъв начин все ще успея да ви измъкна от тази бъркотия.
— Надявам се да стане така — прошепна тя. — Наистина се надявам.
Глава 9
Надявам се, че ако жените притежават поне малко здрав разум, те ще го използват изцяло, за да покажат, че заслужават да бъдат третирани по по-добър начин, а не да понасят безропотно незаслужената арогантност (от страна на мъжете).
Слънцето току-що бе залязло, когато Гидиън излезе от каютата си и тръгна бавно към палубата. Беше ясна нощ, изпълнена с благоухания, небето сияеше с диамантени звезди и сякаш обгръщаше кораба с кралска мантия, украсена със скъпоценни камъни. Той изпълни дробовете си с острия мирис на соления въздух. Щеше да му липсва това — спокойните нощи на борда на „Сатир“, скърцането на корабния шпанхоут8, плискането на вълните около сухите дъбови дъски на корпуса. Въпреки че той и неговите хора щяха от време на време да ходят до островите Кабо Верде за покупки, нямаше вече да прекарват дълги нощи под обсипаното със звезди небе.
Той набързо наобиколи моряците си, които стояха на вахта, после пъхна ръцете си в джобовете и започна да се разхожда по палубата. Някакво неясно недоволство го бе обхванало и разваляше насладата, която обикновено изпитваше от тези нощи в морето.
Това чувство на удовлетвореност го спохождаше често напоследък. Затова беше измислил този драстичен план за Атлантис и бе решил да се откаже от пиратството. Преследванията на кораби в морето, приятното вълнение да прибира златото от аристократите, които ненавиждаше… нищо от тези неща вече не беше достатъчно, особено след като знаеше какво щеше да се случи, ако продължеше да живее така. Пиратството често носеше ранна смърт на тези, които се занимаваха с него. Нямаше оцелял стар пират.
Може би някои мъже нямаха нищо против да умрат млади, а други искаха да напуснат този свят с вълнуващо преживяване, но той не беше от тях. Смяташе да живее дълго и пълноценно, а не да завърши на бесилката. Или като каторжник на някой кораб.
Беше отдал достатъчно от живота си на морето, цели двадесет и една години. Беше само на дванадесет, когато проклетият му баща умря от пиянство, като остави единственото си дете без пукнато пени, без приятели, съвсем само. След една година, през която се бе борил с глада и бе търсил работа, един морски капитан го забеляза, съжали се над него и му предложи работа като каютен помощник, която той веднага прие. По-късно, когато американското правителство възложи на моряците да нападат неприятелските кораби като капери, за да тормозят англичаните, той с голяма охота вложи всичките си спестени пари и си купи едномачтов кораб. Това изглеждаше достатъчно добър начин за преживяване. Наскоро след това спечели достатъчно средства, за да смени този кораб с катер, а него пък смени със „Сатир“.
През всичките тези години той беше поставял само две условия на моряците от своя екипаж… да нямат съпруги или семейства, за да могат да проявяват по-безразсъдна смелост, тъй като няма да има какво да губят, и да мразят англичаните колкото ги ненавиждаше той.
Неговият щателен подбор се бе оказал сполучлив, защото хората му служеха добре. Когато войната свърши и същите онези американски власти, които ги бяха карали да крадат от англичаните, очакваха от него и неговия екипаж да хвърлят оръжията си и да се помирят с доскорошните си врагове, той и неговите хора избраха третия път — пиратството.
И откровено казано, бяха изкарали добри печалби от този занаят. Но беше вече започнал да им омръзва несигурният и самотен моряшки живот, а на него дори повече, отколкото на другите. За негова изненада златото и скъпоценностите, които плячкосваха от врага, не го задоволяваха вече. Дори униженията, на които подлагаха презрените лордове, вече не го вълнуваше. Той искаше нещо повече — истинско бъдеще, а не безкрайно плаване по море и набези за плячка. Искаше да построи нещо, което да бъде негово, нещо хубаво и солидно. А можеше да направи това само на Атлантис. Всички те можеха да го постигнат на този остров.