— Всеки мъж от кораба е твърд като рог тази вечер, Куини. Върви и си намери някой друг, за да го съблазниш. Казах ти, не ме интересуваш.
Тя изглежда се обиди.
— Значи си го пазиш за някоя друга? — Тя повдигна едната си вежда, а лицето й придоби упорито изражение.
— Пазиш го за „милейди“, нали? Но ако е така, губиш си времето. Тя смята, че е прекалено добра за такива като мен и теб. И няма да утоли жаждата ти, гарантирам ти го!
Това, че вероятно беше права, не му помогна да преглътне по-лесно думите й. Той замълча за момент и я изгледа с убийствен поглед, който обикновено караше хората му и да настръхват и да бягат изплашени. Кръвта се отдръпна от лицето му.
— Благодаря ти, че ме предупреди за госпожица Уилис — каза той, а думите му бяха пълни със сарказъм. — Но не приемам съвети от курви!
Това беше достатъчно да я накара да се дръпне и да избяга. Но изглежда и след това нямаше да го оставят на мира, защото друга жена се появи и се отправи към него. „Това може да стане досадно“ — помисли си той. Като беше дал на жените правото на избор, не предполагаше, че ще започнат да го задирят с такъв ентусиазъм. Той се надигна да се прибира, когато жената го извика:
— Капитан Хорн, господине! Донесох ви вечерята.
Той спря и се обърна, а тя му подаде чиния, пълна с храна.
— Господин Драмънд каза да ви донеса това.
Тя не смееше да го погледне и той изведнъж разбра, че не е дошла с намерение да го прелъстява. Трябваше да се сети, че не всички жени се държат арогантно като Куини и беше избързал с реакцията си.
Успокоен, той взе чинията.
— Благодаря, признавам, че съм гладен.
Тя изглеждаше смутена, и сега, когато се беше приближила до него, той видя страха, изписан по лицето й.
— Как се казваш?
— Ан Морис, господине.
Тя обърна поглед към мястото, където бяха другите жени. Явно, че й се искаше да бъде другаде, а не да разговаря тук с него и по неизвестна причина той реши да разсее страховете й.
— Морис е уелско име, нали?
Тя ококори очи. После кимна.
— От Кармартшиър, господине.
Той се усмихна.
— Не е нужно да ми казваш „господине“. Не съм по-добър от теб и другите жени.
— Да, господине. Исках да кажа… да.
Той набоде едно парче месо на вилицата и го поднесе към устата си. Беше жилаво и безвкусно както обикновено, но той беше гладен, пък и толкова бяха възможностите на Сайлъс. Докато Ан се суетеше от неудобство и не знаеше какво да направи, той я запита:
— Яла ли си?
Тя заклати силно главата си в знак на потвърждение, при което къдриците й се разпиляха. Той я погледна и се усмихна. Това, изглежда, разсея страховете й, защото престана да се суети наоколо. Докато отхапваше от хлебчето и си взимаше от печеното, той започна да я оглежда. Тя беше дребничко момиче с привлекателни очи, чийто цвят не можеше да се определи на светлината на фенера, косите й бяха тъмни и къдрави, подстригани ниско над ушите, вероятно от затворническите власти. Ако не беше женствената й фигура, човек можеше да я сметне за дете.
Точно такава жена трябваше да си избере за съпруга. Беше хубава и одухотворена. И вероятно щеше да съумее да му създаде онзи уют, който никога не бе имал в живота си. А щом преодолее страха, който изпитваше от него, щеше да стане сладка и приятна съпруга.
Жалко, че чувството, което тя предизвикваше у него, беше само покровителствено. Той въздъхна.
— Добре ли се чувствате, ти и жените? Доволни ли сте от това, което имате в трюма?
Лицето й грейна и тя заприлича още повече на ангелче.
— О, да, всичко е много добре. Много по-хубаво, отколкото на „Частити“.
Той загреба с питката малко от соса.
— Ако нямаш нищо против, бих искал да те запитам как попадна на „Частити“?
Погледът й се изпълни с тъга. Тя облегна дребното си тяло на близкостоящия сандък и въздъхна.
— Изпратиха ме в затвора за кражба. Той едва се сдържа да не избухне в смях.
— За кражба ли? Тебе?
Някак си не можеше да си представи това свенливо същество да открадне нещо. Но тя кимна с глава, че е така.
— Мама беше болна и имах нужда от лекарства за нея, но нямах възможност да ги купя. Малкото, което изкарвах от работата си в шапкарския магазин, не стигаше дори да се храним. Затова един ден, като минавах край отворената врата на една вила и нямаше никой наоколо, влязох, вътре. Видях едно сребърно блюдо и го взех. — Очите й се премрежиха от сълзи. — Знам, че беше голяма грешка. Но мислех, че ще мога да го продам и да купя лекарствата за мама. — Тя поклати глава. — Но магазинерът, на когото се опитах да го продам, беше виждал блюдото и преди. Той разбра откъде съм го взела и… и ме предаде на съдията.