Тръпка на съчувствие към бедното момиче го разтърси. И не можа да сдържи гнева си.
— И англичаните те депортираха заради това ли? Заради едно сребърно блюдо?
— Да, господине. Майка ми… — гласът й секна — мама много се срамуваше от мене. Сърдеше ми се до деня, в който умря, защото бях отишла в затвора. И беше права. Това, което извърших, беше грешка. Голяма грешка.
Тя извърна главата си настрани и той виждаше само профила й, но фенерът освети мокрите й бузи. Тя плачеше. Горкото момиче, то плачеше. Той сложи ръка на рамото й.
— Направила си каквото е трябвало, Ан, но не са се отнесли честно с тебе. Има нещо много гнило в една страна, където старите жени не могат да получат лекарства и никой не иска да им помогне.
— И аз така мисля. — Тя въздъхна няколко пъти и потрепери. — Точно затова нямам нищо против, че ще ни заведете на този остров. Нещата там може да станат подобри, ако се направят както трябва.
„Ако се направят както трябва!“ Прониза го остра болка, породена от угризенията съвестта. Сара не смяташе, че той прави всичко както трябва. Ни най-малко. Тя мислеше, че е прекалено груб и безсърдечен. И че злоупотребява с млади, невинни момичета като Ан. Обезпокоен от тази мисъл и обърканите чувства, които го вълнуваха, той свали ръката си от рамото й и се загледа в океана.
— Значи нямаш нищо против да се омъжиш за един от моите хора?
Тя избърса сълзите с малкия си юмрук.
— Не и сега, когато Пети е тук.
— Пети ли?
Той не можеше да я види ясно при светлината на фенера, но му се стори, че тя се изчерви.
— Питър Харгрейвс. Моряка, когото сте взели от „Частити“.
Той не си направи труда да я поправи и каза:
— А, да!
Тя отклони погледа си към палубата, после посочи с пръст към предните трюмове.
— Той сега е там с госпожица Уилис.
Гидиън веднага обърна очи към мястото, което тя сочеше. Значи наистина е бил от екипажа на „Частити“, затова Сара е на негова страна.
Той присви очи. Значи е отишла там, за да разговаря с Харгрейвс. Какво общо имаше с този мъж? И какво кроеше с него? Той не се съмняваше, че замисля нещо. Сара, изглежда, прекарваше цялото си време да измисля начини да спъва плановете му.
Погледна Ан и забеляза, че тя наблюдава Харгрейвс така напрегнато, както той се вглеждаше в Сара. Като посочи с ръка двойката, Гидиън попита:
— Кажи, Ан, какво знаеш за Пети? Свенлива усмивка разтвори устните й.
— О, той е добър човек. Охраняваше ни на „Частити“.
Гидиън продължи да яде, докато гледаше към загадъчния Пети, който сега се бе запътил към бака, докато Сара крачеше към кърмата.
— Какво искаш да кажеш?
— Той стоеше на пост пред килиите ни всяка нощ. Капитанът беше наредил така. И Пети пазеше всички ни.
Тя наведе глава, но не достатъчно бързо и Гидиън съзря в очите й обожанието към нейния герой.
— И преди всичко мене.
Значи Ан беше влюбена в дребния англичанин, ясно. Затова нямаше нищо против да се омъжи и никога нямаше да насочи вниманието си към Гидиън, за да го избере за съпруг.
Той не си даде труд да се запита защо се почувства толкова облекчен. Просто продължи да яде. И да наблюдава Сара.
— За какво мислиш, че той разговаряше с госпожица Уилис?
Ан размахваше краката си и подритваше сандъка.
— Не знам. Може би нещо във връзка с бъдещето ни. Тя се грижи за нас. Вероятно разговарят какво ще правим, като идем на острова.
„Вероятно“ — помисли си той. Нямаше да се учуди, ако Сара е потърсила помощта на човек, който веднъж вече е проявил съчувствие към жените. „Като че пък ти си й предложил друга възможност — помисли си той. — И към кого друг можеше да се обърне за помощ?“
Той смръщи вежди. Проклета да е! Тази жена го караше да се съмнява във всичките си планове. Сигурно бе убеждавала Харгрейвс да й помага.
— Сара ли накара Харгрейвс да стане покровител на жените? — попита той.
Ан видимо се смути.
— Едва ли. Не мисля, че го познаваше по-добре от нас, останалите.
— Значи нямаше някаква връзка с Харгрейвс?
— Не знам такова нещо.
Той се успокои. Поне за това нямаше защо да се тревожи.
Тя вдигна глава и го изгледа.
— Защо?
— Просто попитах.
Той вече се бе нахранил и бе крайно време да нареди да приберат жените в трюма. Хората му бяха започнали да се разпалват и скоро някои от тях щяха да извършат някоя глупост или нещо по-лошо — задявките им ставаха все по-настойчиви и можеше да се стигне до насилие, което нямаше да улесни отношенията между тях и бъдещите булки.
Като подаде на Ан празната чиния, той каза:
— Прощавай, но трябва да свърша някои неща. Благодаря ти, че ми прави компания.