Тук въобще не беше така. Ни най-малко. Тя изтръпваше всеки път, когато някой негов мускул се свиеше, а кожата му излъчваше топлина, която сгряваше пръстите й и се разливаше по ръката й, за да обхване и останалата част от тялото й. Ах, как й се искаше да не беше оставила ръкавиците си на „Частити“. В момента беше готова да даде цяло кралство и за малката защита, която можеше да й осигури тънката телешка кожа.
Те вървяха мълчаливо известно време. Като минаха край един пират, който лъскаше месинговите ръчки на капстана (въртящия се цилиндър за навиване на котвата), и тя се опита да погледне лицето на мъжа, той стисна ръката й по-здраво в свивката на лакътя си.
— Кажи ми, Сара, какво е накарало една лейди като теб да отплава с „Частити“? Защо си поела риска на толкова трудно и опасно пътуване?
— Не беше опасно, докато не се появихте ти и твоите похотливи пирати — измърмори тя.
— Уверявам те, че е можело да стане изключително опасно, ако беше останала по-дълго на „Частити“. Много кораби са се разбивали при носа на залива, не един и два от тях са били пълни с каторжнички. Затова е още по-интересно защо жена от твоята класа ще иска да рискува живота си за няколко клети неудачници. — Гласът му загрубя. — Ако си искала развлечения, сигурно е имало много балове и приеми, където дъщерята на един граф е можела да се забавлява.
Ама че идея! Как можеше да прави такива предположения, след като не знаеше нищо за нея! Като издърпа ръката си, тя се отстрани и се облегна на месинговите перила. Усещаше, че той е зад нея и присъствието му я смущаваше.
— Посветила съм живота си на реформирането на обществото, такава беше и майка ми. Нейният девиз беше: „Достатъчен е дори само един загрижен човек, който да се заеме да подобри нещата“ и аз винаги съм се старала да живея в съгласие с тези думи.
Тя въртеше верижката на медальона: между пръстите си. Ранните й спомени бяха свързани с носенето на кошници с храна на затворничките и обучението им да шият юргани за бедните.
— А баща ти? — попита Гидиън.
— Истинският ми баща умря в затвора за дългове, когато бях на две години.
Зад нея Гидиън мълчеше, слисан. А когато проговори, в гласа му се чувстваше непресторено съчувствие.
— Съжалявам.
Тя си пое разтреперано дъх.
— Не го помня, но майка ми го е обичала много. Неговата смърт я промени. След нея искаше само да намери начин да подобри живота на тези, които страдат. И въпреки че имаше малко пари и не много възможности да си осигури бъдещето, тя се застъпваше за затворничките пред властите и дори се обърна към Камарата на лордовете с молба да променят несправедливите закони. Така се запозна и се омъжи за втория ми баща — лорд Блекмор.
Гидиън се приближи, застана до нея и се облегна на парапета със скръстени ръце.
— Сигурен съм, че тогава я е накарал да прекрати благотворителната си дейност.
Тя се обърна към него, но той бе отправил поглед към блестящите води на океана и в очите му се четеше горчивина и непримиримост.
— Не го е направил — каза тя кротко. — Той подкрепяше усилията й за реформи до деня на своята смърт.
Сара, без да мисли, поглаждаше с пръсти блестящия парапет.
— Тя ме водеше със себе си навсякъде, където ходеше, и насади у мен вярата, че хората могат да се преборят с несправедливостта в света, ако положат повече усилия. А аз мисля, че… просто вървя по нейните стъпки. — Тя се усмихна. — А сега, когато тя и вторият ми баща починаха, чувствам се длъжна, така да се каже, да продължа семейното ни дело.
— Семейното ви дело ли? Да пратят млада жена от благороден произход с банда крадли и убийци?
Като се наклони към него, тя се взря в потъмнелите му очи, без да мигне.
— Нали преди малко ги нарече „клети неудачници“?
Той мълча известно време. После лека усмивка разтвори устните му и смекчи суровите черти на лицето му.
— А, така ли казах? И все пак не мога да повярвам, че доведеният ти брат е одобрил такъв опасен проект, макар и целта да е достойна за уважение.
— Наистина не го одобри.
Облаци се плъзнаха по небето и закриха слънцето, като хвърлиха слаба сянка по целия кораб.
— Той се опита да ме спре да не заминавам. Но не успя, разбира се. Достатъчно съм голяма да ходя, където поискам, с или без неговото разрешение, и той накрая трябваше да отстъпи, защото разбра, че ще направя каквото смятам за добре.
Усмивката на Гидиън изчезна така бързо, както слънцето се бе скрило зад облаците.
— И това ти е станало навик, така ли? — Той облегна лакътя си на парапета, сложи другата си ръка на хълбока и я погледна. — Искам да те предупредя нещо, Сара Уилис. Семейството ти може да е отстъпвало пред твоята упоритост и плановете ти, но аз няма да допусна това. Нито пък ще търпя прищевките ти на моя кораб. Или на моя остров.