Каретата зави по Странд и той се загледа през прозореца, сякаш търсеше отговора някъде в магазинчетата от двете страни на крайбрежната улица, които по традиция обслужваха само аристократи.
— Защо не вземеш със себе си слугиня?
Джордан омекваше! Тя го погледна проницателно и внимателно обмисли думите си.
— Не мога да взема прислуга. Ще се представям за учителка. Ще уча осъдените и децата им, както някога са правили мисионерите.
— Какви деца?
Само мисълта, че на тези кораби, трябва да живеят и деца, я влудяваше.
— Каторжничките имат право да вземат със себе си деца от мъжки пол, ако са по-малки от шест години, и деца от женски пол, ако са по-малки от десет години. Ако смяташ, че ще бъда изложена на ужасни сцени, помисли какво трябва да преживеят тези деца.
— Какво налага да пътуваш инкогнито?
— Водя дневник за всички прояви на насилие. Ако капитанът и екипажът знаят, че съм твоя сестра, ще крият това, което правят. Ние искаме да направим честна и обективна преценка на условията при тези пътувания, затова не можем да им разкрием моите връзки с аристокрацията.
— Това не означава, че аз няма да мога да изпратя някого…
— Учителката Сара Уилис няма да пътува с прислуга. Разбери!
— Прекрасно! Отказваш да имаш до себе си дори и един слуга, за да те защити, когато се наложи.
— Няма да се наложи. — Сара се опита да изглежда ведра и спокойна. — Толкова ли съм несръчна, та да не мога без прислуга?
— Знаеш много добре, че не става дума за сръчност. — Той замълча. — И тъй, смяташ да отплаваш на борда на „Частити“1. Това е най-неподходящото название, което човек може да измисли за подобен кораб!
Той улови нейният неприязнен поглед и извърна лице към прозореца. Приближаваха градската къща на рода Блекмор на „Парк Лейн“ — огромна вила в паладиански класически2 стил, чието великолепие бе замислено сякаш, с цел да принизи още повече всеки по-незначителен смъртен, посмял да прекрачи под нейните величествени сводове.
Сара си спомни страхопочитанието, с което бе пристъпила под огромните колони на парадния вход първия път, когато двете с майка й дойдоха тук на вечеря. Но доведеният й баща не й позволи да се чувства плаха. Той й предложи да види новородените кученца в кухнята и с това спечели любовта й завинаги.
Понякога той й липсваше почти колкото майка й. Не помнеше своя истински баща и графът запълни тази празнина по такъв деликатен и мъдър начин, че тя не можеше да го възприеме иначе, освен като свой баща. Той обичаше майка й. Смъртта му, една година след като майка й почина, смаза и нея, и Джордан, но не беше изненада за никого. Лорд и лейди Блекмор не обичаха да бъдат разделени.
Каретата спря. Джордан скочи и се обърна да й помогне. Той взе и двете й ръце в своите и ги задържа.
— Нима не е възможно да те разубедя?
— Не. Трябва да го направя. Не бива да се безпокоиш за мен, Джордан. Всичко ще бъде наред.
— Сега ти си моето семейство, кукличке. Не искам да те загубя.
— Не е възможно да ме загубиш. — Буца заседна в гърлото й. Сара замълча и след миг продължи. — Една година ще мине бързо и аз отново ще бъда при теб.
Една година. За Джордан това беше цяла вечност. Той не каза нищо, когато Сара го хвана под ръка и двамата тръгнаха към входа, защото се бореше с порива си да я грабне и стисне в прегръдките си до задушаване. Жена с нейното обществено положение на каторжен кораб! Просто немислимо! Но не виждаше какво може да направи, за да я спре. „Ако татко беше жив…“ — хрумна му, докато влизаха. Не, дори и той не би могъл да разубеди Сара, щом веднъж си е наумила нещо. Срещата с полковник Тейлър в онази нощ го доказваше.
По дяволите този Тейлър! Ако не беше той, сега Сара сигурно щеше да бъде щастливо омъжена, с две бебета на ръце и през ум нямаше да й минава да се тревожи за положението на каторжничките в Австралия.
Докато Харгрейвс сваляше наметката й, тя му хвърли един укорителен поглед. Бедният иконом се изчерви до корените на оредяващата си коса.
— Съжалявам, госпожице. Искрено съжалявам.
— Нищо. — Както винаги, Сара омекна при вида на неговото искрено разкаяние и го потупа по ръката. — Ти просто си изпълнил дълга си.
Тя тръгна нагоре по дебелия килим на стълбата и двамата мъже останаха сами в преддверието. Джордан я проследи с поглед. Нима би могла да оцелее на каторжен кораб една жена с толкова щедро и добро сърце? Работата й в Дамския комитет й показа лицето на мизерията, което тя не познаваше. Но Сара гледаше това ужасно лице отстрани. Никога не бе живяла в мизерия. Как щеше да я понесе там, затворена на този кораб за повече от година?
2
Има се предвид архитектурния стил, въведен от италианския архитект Андреа Паладио през 16-ти век. — Б.р.