— Той не е от моя екипаж. Затова ли прие предложението му, защото не е от моите мъже? Или ще започнеш да твърдиш, че имаш чувства към него?
Последните му думи бяха изпълнени с толкова много ирония, че просто я хвана срам. Беше трудно да твърди, че има чувства към Пети, когато току-що едва не се беше отдала на Гидиън. Но само такъв отговор можеше да го възпре. Усети как се разтреперва, загледана в неговите бурно повдигащи се гърди.
— Аз… да, харесвам го.
— По начина, по който харесваш мене ли?
Тя отклони погледа си. Не знаеше какво да отговори, но той хвана брадичката й и я накара да го погледне. Въпреки слабата светлина личеше, че все още е възбуден. И като заговори отново, в гласа му се почувства напрежението, породено от тази възбуда.
— Не ме интересува какво си приела миналата вечер. Всичко се промени сега. Не е възможно все още да искаш да се омъжиш за него, след като реагираш така на моите ласки.
— Това беше грешка — прошепна тя, решена да не се огъва пред гневния пламък в очите му. — Ние с Пети напълно си подхождаме. Познавам го още от „Частити“. Знам, че е почтен човек, затова и сега искам да се омъжа за него.
Един мускул трепна на брадичката му.
— Искаш да кажеш, че той не е насилник. Не е зъл пират като мене, който е ходил да „изнасилва и плячкосва“…
Той се дръпна от сандъка, изруга и се втурна към стълбите.
— Той не е подходящ за тебе, Сара, независимо от това какво мислиш. Затова ще прекратя това ухажване още сега!
Ужас я обзе. Той можеше да направи какво ли не на Пети.
— Не! — изкрещя тя, като скочи от сандъка и се затича след него. — Не, Гидиън! Спри!
Но той беше вече почти горе на стълбите. Като се затича след него, роклята й се свлече по раменете. Тя спря да я закопчее, като гледаше безпомощно как той изчезва през горния капак.
„Проклет да е!“ — помисли си тя, като се мъчеше да се пооправи. Ако не стигне там бързо, Гидиън несъмнено щеше да накара да изхвърлят Пети през борда или дори нещо по-лошо. А тя не можеше да допусне това. Пети беше единствената й надежда за бягство и нямаше да позволи този проклет пират да го нарани.
Току-що приключил вахтата си, Пети лежеше в своя хамак и майстореше макет на кораб от парче стара слонова кост. В помещението за екипажа нямаше никой, тъй като всички други моряци бяха отишли да ухажват жените или да застанат на вахта. Ако имаше право на избор, и той щеше да бъде сред тях. И щеше да намери Ан. Но тъй като това бе невъзможно и той знаеше, че някой мръсен пират вероятно се опитва в момента да спечели симпатиите й, настроението му не бе от най-добрите. Той беше поел единствения възможен път, но не можеше да не се терзае, че сладката Ан Морис бе забранена за него.
Внезапно вратата се отвори и се блъсна в стената толкова силно, че Пети щеше да падне от хамака от изненада. Самият Пират-лорд нахълта вътре като някакво сатанинско чудовище, а очите му светеха гневно като нощни огньове върху прорязаното му от белега лице. Погледът му се спря на Пети и беше толкова злобен, че морякът изтръпна от ужас.
Той слезе предпазливо от хамака и като го заобиколи, застана от другата страна, докато капитанът се приближаваше към него.
— Добър вечер, капитане. Всичко наред ли е?
Гидиън го хвана за ризата и го издигна на няколко сантиметра от пода, докато лицето на Пети се изравни с неговото.
— Не можеш да я имаш, чуваш ли ме? Нито сега, нито когато и да било!
Тръпки от ужас полазиха по гърба на Пети. Той едва се сдържаше да не покаже, че трепери.
— Ко… кого имате предвид, капитане?
— Знаеш добре кого имам предвид, мръсен англичанино! — Пиратът присви очи. — Освен ако тя ме е излъгала, че е избрала теб за съпруг.
А, значи за това говореше той. За благородната госпожица. Пети преглътна с усилие. Ама че кошмар!
— Госпожица Уилис не е излъгала, капитане! Аз… й предложих да ми стане жена и тя се съгласи.
Когато Пирата-лорд пусна ризата му и го улови за гърлото, Пети стисна здраво ножа, с който дялкаше. Ако някой друг му бе посегнал така, Пети щеше да го повали на земята и да забие ножа си в корема му. Но това беше пиратският капитан. С такъв луд трябваше да се постъпва много внимателно.
— Остави го! — обади се един глас зад гърба на капитана. Това беше самата госпожица Уилис. Косите й се бяха разпилели по раменете, а лицето й беше придобило цвета на слоновата кост, която Пети държеше в ръката си. — Пусни го, казвам ти!
— Не се меси в тази работа, Сара! — изкомандва капитанът и пръстите му стиснаха гърлото на Пети. Хватката постепенно ставаше все по-стегната и Пети дишаше с мъка, едва поемайки си дъх.