И като си помислеше, че почти му се беше отдала! Каква ужасна грешка щеше да направи!
Луиза вдигна рамене.
— Той е капитанът. Не можеш да очакваш, че ще се придържа към правилата за обикновените моряци.
— Точно това очаквах! — Сара изсумтя презрително. — Той уж разправяше, че ще създаде колония и ще я превърне в рай, а всъщност е искал да направи харем за себе си и за своите мъже. И му се иска да направи всички ни като Куини.
— Шт! — прошепна Луиза. — Ето я, тя идва.
Сара се зарече, че няма да й обърне никакво внимание. Но не можа да се сдържи да не погледне дали Куини изглежда доволна от прекараната нощ с капитана.
Нямаше съмнение в това. Куини просто сияеше. Тя се усмихваше като котка, наскоро похапнала мляко с каймак, докато се разхождаше наперено по палубата сред другите жени. По лицето й личеше огромно задоволство.
— Добро утро на всички — изчурулика тя. И като изопна закръглените си ръце високо над главата, се прозя лениво. — Боя се, че малко се поуспах тази сутрин. Но прекарах уморителна нощ.
С изящна грация, която Сара не беше подозирала, че притежава, тя отпусна ръцете си надолу като повехнали венчелистчета на цвете, после зае съблазнителна поза.
— Искам да ви уверя, госпожи, че не бива да се тревожите какви съпрузи ще бъдат тези пирати. Ако съдя по тази нощ, мога да ви кажа, че ще се справят добре… дори отлично.
Повечето от жените се изкикотиха. Сара не можа да се засмее. Като обърна зачервеното си лице към хоризонта, тя преглътна горчивите думи, които се надигнаха в гърлото й. Какво я интересуваше, че Гидиън е спал с Куини? И какво от това, че на тази проклета уличница й е било приятно? Те си подхождаха. Куини беше най-лошата от каторжничките, а Гидиън — най-лошият от пиратите, значи щяха да са се чувстват отлично заедно.
След това Сара не толкова видя, колкото по-скоро усети, че Куини се промъква между жените, за да застане до нея. Като стисна здраво устни, Сара продължи да гледа към острова, който сега се мержелееше много по-близо и изглеждаше по-голям от преди.
— Това ли е той? — запита Куини, като облегна кръстосаните си ръце на перилата. — Това ли е Атлантис?
— Така предполагаме — отвърна за щастие Луиза вместо нея. Сара нямаше сили да й отговори учтиво в този момент, дори от това да зависеше животът й.
— Не изглежда нещо особено — промълви Куини. — Няма никаква зеленина. А и къде е водата?
Сара присви очи. Куини беше права. Не се виждаше никакъв извор или каквато и да е растителност. Със сигурност не беше раят, за който им бе говорил Гидиън. А ако беше така, значи той имаше странна представа за рая.
Потискащо мълчание настъпи сред жените, докато корабът се приближаваше към острова. „След всичко, което тези жени преживяха — мислеше си Сара. — Гидиън трябваше поне да има доблестта да не ги разочарова, като описваше какво представлява Атлантис.“
Но докато гледаха натам, корабът започна да завива надясно. Продължи да се насочва към острова, но сега, изглежда, поемаше курс към най-отдалечения му край.
— Може би все пак това не е островът — забеляза една от жените, която стоеше близо до Сара. — Може само да го заобиколим.
— Не мисля така — размишляваше Сара на глас, докато го разглеждаше с голямо любопитство. — Ако искаха да го избегнат, щяха да минат край него на по-голямо разстояние.
Жените се натискаха по-близо до парапета, като всяка от тях искаше да огледа по-добре голямото пространство от изсъхнала трева и скали, в които се разбиваха вълните. Бяха вече достатъчно близо, за да видят в далечината белите чайки, които долитаха и отлитаха от хаотично разпилените каменни грамади.
Корабът пое курс „пълен надясно“ и сега плаваше паралелно на острова. Минаха няколко минути, докато заобиколят голите скали в края му, защото Атлантис беше по-голям, отколкото бяха очаквали. Но след като корабът зави напълно и пред тях се разкри другата страна на острова, жените ахнаха в хор. Тази страна беше зелена и имаше пищна растителност, за разлика от другата, която бе кафява и изсъхнала. Кокосови палми с дълги листа бяха наредени в една линия по пясъчната извивка на брега, а отвъд тях се виждаше истинска джунгла от екзотични дървета, увиващи се лози, а още по-нататък имаше гъсталаци с преплетени клони, които продължаваха нагоре към върха на острова, който, изглежда, беше на няколко километра навътре в сушата.