— Сайлъс ли? Изглежда изведнъж си се сближила много с господин Драмънд.
Луиза изсумтя и поклати отрицателно глава.
— Ни най-малко! Сайлъс… искам са кажа господин Драмънд и аз се научихме… да бъдем толерантни един към друг. Той най-после разбра, че се нуждае от моята помощ, това е.
Нейната помощ ли? Помощта на Луиза се състоеше в това да превземе кухнята на горкия човек, без да се съобразява с опитите му да си възвърне ръководния пост. Ако се е научил да понася това, значи е по-добър човек, отколкото изглеждаше.
— Да, трябва да призная, че храната започна да става по-вкусна, след като си предложила помощта си. И съм сигурна, че с малко подобрения можем да направим колибите по-удобни.
— Само по тази причина са ни довели тук. Да чистим, да готвим и да шием дрехи за тях.
— О, не, те искат много повече от това! — каза Сара язвително, като си спомни многозначителния, прелъстителен поглед на Гидиън. Луиза се стресна.
— Права си, разбира се. Те искат и телата ни. Но проклета да съм, ако позволя на някой от тях да притежава тялото ми. Първо ще трябва да ме завържат!
— Не изказвай това на висок глас. Така може да ги насочиш към нещо.
Сара погледна някои от жените, които вече си бяха избрали мъже.
— За съжаление ти и аз може да сме от малкото жени, които искат да останат неомъжени.
Луиза я изгледа продължително, много заинтригувана.
— Ти и аз ли? Забрави ли, че си си избрала вече съпруг?
Сара изпъшка и се прокле, че се е изпуснала да каже това.
— Или си променила решението си и си решила да оставиш Пети на Ан в края на краищата?
Сара изведнъж се почувства обхваната от угризения. Горката Ан!
— А къде е тя сега? — попита Сара, без да отговори на въпроса на Луиза, като оглеждаше насъбралите се на групички мъже и жени. Тя бе смятала да потърси младата жена и да види дали може да оправи отношенията между тях, но като започна да разглежда острова, забрани за добрите си намерения.
Луиза посочи с глава към течащия недалеч поток.
— Видях я, че се запътва натам преди малко и мисля, че искаше да остане сама.
— Да, разбира се. — Сара погледна загрижено коритото на потока и изтръпна, като не видя дребната фигурка.
— Може да ида да я потърся. Тя не трябва да се отдалечава толкова от другите, след като не познаваме добре острова. Може да се нарани.
— Както искаш. Но ако нямаш нищо против, аз ще се върна в мръсния малък бордей, който те наричат кухня. Скоро ще вечеряме. Пиратите са убили едно тлъсто прасе в наша чест, всъщност е тлъст глиган, но ако оставя на Сайлъс да довърши готвенето, той ще го превърне в най-жилавото и безвкусно ядене, което можеш да си представиш.
Като каза това, младата жена се отправи в посоката, от която беше дошла, и остави Сара сама да се катери по хлъзгавия бряг към потока. Пантофките й бяха подходящи за добре лъснатите палуби на „Сатир“, но не и за катерене по хлъзгавите камъни, които ограждаха потока от двете страни. Тя с мъка се опитваше да запази равновесие, като вдигна полите си над глезените и съсредоточи всичките си усилия да не падне. Вероятно затова тя дочу гласовете на някаква млада двойка, едва когато се приближи до тях. Спря и се помъчи да чуе нещо повече. На моменти долавяше сладкия глас на Ан, която отвръщаше на плътен мъжки глас. Боже мили, нима някой от тези ужасни негодници вече се възползваше от нараненото сърце на Ан? Сара нямаше да допусне това. Ан беше преживяла вече достатъчно много. Като си проправи решително път през гъстата растителност по брега на потока, тя изведнъж се спъна в някакъв отсечен ствол. Двойката пред нея, притисната в страстна прегръдка, изведнъж скочи и се раздалечи. За нейна изненада Пети беше мъжът, прегърнал Ан.
Тя просто ахна.
— О… аз… много се извинявам. Помислих, че… Безпокоях се… — Тя се обърна назад и гъста руменина покри лицето й. — Няма значение. Сега ще се върна на брега…
— Почакайте! — извика Пети след нея. После чу скърцането на ботушите му, докато я настигаше през гъсталаците.
— Моля ви, госпожице Уилис, нека да ви обясня!
Сара клатеше отрицателно глава и продължаваше упорито да върви напред.
— Няма нужда да ми обясняваш нищо.
Той успя да я настигне, хвана я за ръката и я накара да спре.
— Изслушайте ме, моля ви. — Когато Сара вдигна очи към него, той добави:
— Казах на Ан защо се женя за вас и коя сте. Обясних й също, че работя за брат ви, трябваше да й го кажа.
— Моля ви, не го винете! — Ан се застъпи бурно за него. Когато Сара погледна към младата жена, сърцето й се сви, като видя, че очите и носът на Ан са зачервени от плач. — Тя продължи неуверено. — Аз… дойдох тук, за да остана сама… защото… нали разбирате…