— Точно така. Тази сутрин започнахме училище.
Непознатият се наведе към нея и сърцето на Сара започна да бие до пръсване. Тя се огледа, но въпреки шумовете, които идваха от каютите, наоколо не се мяркаше жив човек. Къде бяха лекарят и жена му? Нямаше дори моряци, макар че на нито един от тях не би се доверила. Още първата нощ, докато се разхождаше с надеждата да й се доспи от чистия въздух, бе налетяла на един от тях, който се промъкваше към килиите на затворничките. Къде, за Бога, бяха капитанът и офицерите?
— Отдавна исках да си поговоря с тебе — започна той. Сара събра всичките си сили с намерение да го блъсне, но в този момент камбаната на кораба започна да бие, възвестявайки началото на следващата вахта. Тя се възползва от появата на мъжете, изкачили се на палубата, и тръгна забързано към салона. Кръвта й шумеше в ушите. Може би страховете на Джордан не бяха съвсем неоснователни? „Не ставай глупава! На кораба е пълно с хора! Нужно е само да не се разхождаш сама по палубите на разсъмване“ — мислеше тя, докато влизаше в каюткомпанията. Лесно бе да се каже. Нима можеше да стои с часове затворена в каютата си? И кой би желал да я придружава по време на разходките й на палубата? Сара огледа унило масата. Капитан Роджърс влезе и зае мястото си на противоположния край на масата. Деспотичен и грубоват мъж на петдесетина години, той едва ли би оставил управлението на кораба, за да прави компания на жената, която Дамският комитет бе качил на борда, за да му създава проблеми.
Офицерите също бяха твърде заети. Хирургът и жена му сигурно не биха отказали да се разхождат с нея, но тя предпочиташе самотата пред разговорите с тази двойка. Никога не бе виждала по-мрачно и неприветливо семейство. Постоянно говореха за някакви предзнаменования за приближаващи бури и корабокрушения. Лекарят вече бе успял да изплаши една от дъщерите на осъдените. Изпъкналото й чело говорело за престъпни наклонности! То доказвало, че няма да стане по-добра от майка си! Момичето се успокои, едва след като Сара й показа изпъкналото чело на собствената му жена. То се очертаваше ясно, независимо от грижливо подредените къдрици на бретона.
Готвачът небрежно побутна към нея купа със сварени овесени ядки. Ако Сара не бе я задържала, съдържанието й щеше да се разсипе по люлеещата се в такт с движението на кораба маса. Не, никакво ново приятелство нямаше да реши проблема й. Трябваше да се задоволи с работата си. Слава Богу, работа имаше достатъчно. Осем деца на училищна възраст, петдесет и една каторжнички и още тринадесет съвсем малки деца! Струваше й се, че всички, освен двете бебета, разбира се, имаха нужда от образование.
Един час по-късно тя слезе долу в отделението със затворническите килии, изпълнена с желание да започне веднага. Странно, но сред осъдените жени се чувстваше по-сигурна, отколкото сред моряците. Забравяше, че са престъпнички. Бяха разделени на осем групи. През нощта по две групи, заедно с децата, биваха затваряни във всяка от четирите килии, с размери три на четири метра, но през деня имаше сякаш повече свобода. Влизаха и излизаха от килиите, подреждаха вещите си, перяха. Приличаха на всички останали жени, особено ако човек не обръща внимание на татуировките, които се подаваха изпод грубите маншети на роклите. Какво би накарало една жена да рисува подобни неща върху кожата си? Вероятно същият стремеж, който в миналото е карал жените да носят огромни напудрени перуки и кринолини. Модата сред каторжничките очевидно бе не по-малко заразителна, отколкото сред всички останали хора.
В действителност татуировки имаха само най-закоравелите престъпнички, например обитателките на публичните домове, които бяха объркали професията си с джебчийство. Останалите — млекарки, продавачки, перачки, осъдени на заточение задето са посмели да откраднат я някоя паста, я някоя износена дреха от пералнята, едва ли биха позволили някой да ги „разкраси“ по този начин.
Корабът се залюля, тя залитна и едва успя да се хване за колоната, до която бе застанала. После, стиснала я с две ръце, бавно огледа жалкото женско множество. Бяха облечени в дрипи. Правилникът на кораба изглежда беше написан от малоумници. Тъй като вълната и плетивото разнасят болести, гласеше една от разпоредбите, на каторжниците не се разрешава да носят дрехи от такива материи. Поради тази абсурдна разпоредба бедните жени бяха облечени в тънки памучни рокли, които не предлагаха никаква защита срещу пронизващия вятър на Атлантическия океан. Дори и на децата не се позволяваше да носят нищо друго, освен памучно облекло.
Трябваше да се направи нещо и тази безумна разпоредба да бъде отменена. Тя беше взела със себе си пет евтини вълнени рокли. Две щяха да й бъдат съвсем достатъчни, макар че щеше да й се налага да пере всеки ден. От останалите можеше да ушие дрешки за децата. А колкото до жените, може би капитанът би склонил да сложи печка в помещенията, поне временно, докато приближат тропиците.