Това обаче не бе най-важното сега. Първо трябваше да открие своето малко училище. Тя пусна колоната и плесна с ръце, за да привлече към себе си вниманието на улисаните жени.
— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре — усмихна се тя. Няколко от жените кимнаха и измърмориха нещо утвърдително. — Много от вас ме познават като една от дамите на госпожа Фрай, които ви посещаваха в Нюгейт. За онези от вас, които не са ме виждали досега, аз съм госпожица Сара Уилис, вашата учителка.
Жените започнаха да мърморят. Бяха ги предупредили, че ще ги обучат и идеята никак не им харесваше. След като недоволният ропот поутихна, една от тях пристъпи пред останалите. Ръцете и лицето й бяха изпръхнали и напукани от студа, но видът й бе самоуверен.
— Някои от нас познават буквите, могат да събират и изваждат. Нямаме нужда от обучение.
Сара не се обиди. Те бяха каторжнички. Животът им бе едно постоянно изпитание и подозрението им към нея беше естествено.
— Много добре — отвърна с усмивка тя. — Онези от вас, които са ходили на училище, ще ми помагат. Госпожице… Как се казвате?
Доброжелателният й тон смекчи атмосферата.
— Луиза Яроу — избърбори смутено жената, но после отметна назад неравно остриганата си коса и отново възвърна самонадеяния си вид. — Не съм сигурна, че искам да ви помагам.
— Както желаете, госпожице Яроу. Е, ще бъде срамно децата да не учат по време на цялото пътуване. Надявах се, че някой ще ги поеме, докато аз се занимавам с онези жени, които искат да продължат образованието си. Но щом никой не иска да помогне… — тя шумно въздъхна, — добре…
— Аз искам, госпожице — чу се глас от дъното на помещението.
Сара погледна натам. Една чернокоса жена се изправи и се хвана здраво за перилата, които опасваха стените, за да не залитне. Всъщност тя не беше момиче, а дребна жена, миловидна като кукла. Сара се усмихна окуражително и кимна.
— Как се казвате?
— Ан Морис. От Уелс съм.
Последното не се нуждаеше от уточняване. Силният уелски акцент показваше по-добре от всичко къде е родният й край. — Не познавам много добре английския правопис, но уелския го зная.
— За какво са ни притрябвали тези тъпотии? Забравихте ли закъде сме тръгнали? — прозвуча дрезгав женски глас. — Вярно, казва се Нов Южен Уелс, но това не значи, че там има уелсци!
Всички избухнаха в смях. Дребничката Ан се смути, с което още повече ги развесели. Сара ги огледа със строго изражение на лицето и плесна с ръце за тишина.
— Ан, ти ще ми помагаш въпреки всичко. Не е нужно да знаеш английския правопис. Ще се занимаваш с децата, докато аз уча жените. — Тя се престори, че не чува недоволния ропот. — Ти и децата ще учите заедно.
Друга жена сигурно би се обидила, че й поверяват деца, но Ан Морис се изчерви от радост и на лицето й разцъфна благодарна усмивка. Явно много обичаше деца и Сара реши да се възползва от това, за да я накара да учи.
— Дамите от клуба ни снабдиха с петдесет килограма плат и шивашки материали за ушиване на одеяла и покривки — обърна се към останалите тя. Враждебността им сякаш се бе стопила. — Всяка от вас ще получи материали. Можете да продадете това, което ушиете, и да запазите парите за себе си.
Това предложение бе посрещнато по-благосклонно. Парите, колкото и малко да бяха, щяха да им потрябват в непознатата земя, която трябваше да стане тяхна втора родина. Идеята да създадат работа на каторжничките се роди след многобройните оплаквания на екипажите, че безделието прави осъдените жени опасни. Нямаше нищо по-логично от това, но логиката беше нещо непознато за членовете на Адмиралтейството и госпожа Фрай трябваше дълго да ги убеждава, че каторжничките трябва да се занимават с нещо през дългите месеци на плаването. След като в крайна сметка получи одобрение, Дамският комитет се обърна към няколко текстилни фабрики с молба да дарят остатъците от платовете, които така или иначе ще бракуват. Иглите, конците и останалите материали дамите от комитета купиха със свои пари.
— Сега ще ви раздам материалите, но първо искам да разбера коя колко е учила в училище. Тези от вас, които могат да пишат, нека да вдигнат ръце. — Настъпи неловка тишина, нарушавана от търкането на подметки по пода. Никой не реагира. — Уверявам ви, че тази информация трябва само на мен и няма да съдя за никоя от вас по това дали може, или не може да пише — добави Сара.