Выбрать главу

Това малко ги поуспокои. Почти половината, включително и Луиза Яроу, вдигнаха ръце.

— А колко от вас могат да четат?

Половината свалиха ръцете си. „Значи около тринадесет жени все пак могат да пишат и около седем от тях могат и да четат“ — пресметна Сара. След кратко обсъждане тя убеди две от жените да помагат на Ан с децата, а останалите пет трябваше да се занимават с останалите жени, разделени на няколко групи.

Една от грамотните обаче отказа да се занимава с четене и писане. Казваше се Куини. Предпочитала да се занимава с други, „по-интересни“ неща. Тя вдигна полите си и се завъртя. Няколко от жените се изкикотиха. Ясно, помисли Сара. Госпожа Фрай я беше предупредила, че понякога моряците не са виновни за разгулния живот по корабите, превозващи каторжнички до островите. Някои от проститутките продължаваха да „упражняват професията си“ и на кораба. Това не биваше да става. Достатъчно бе една да започне и моряците щяха да принудят всички останали да им се предлагат. Нейната цел беше да накара тези жени да осъзнаят собствената си стойност, да събуди у тях самоуважение и самоувереност. Жалко, че не можеше да обясни всичко това на Куини! Сара реши да подходи по друг начин.

— Е, добре, Куини. Щом не можеш да преподаваш, прави нещо друго. Аз търся способни жени за тази работа. Щом не можеш, няма защо да заемаш мястото на някоя друга, която иска да учи и да се усъвършенства.

Разнесе се подигравателно шушукане.

— Виж к’во, не съм ти казала, че не мога… казвам само, че… — опита се да обясни Куини.

— Аз ще поема ученичките й — прекъсна я госпожица Яроу. Изненадана, Сара й хвърли въпросителен поглед, на който наперената жена отвърна с гордо вдигната брадичка. — Аз не се интересувам от други занимания, поне не от онези, които интересуват Куини. Няма да позволя на нито един от тези мъжаги да ме пипа с мръсните си ръце.

Решимостта в тези думи накара Сара да се замисли. Опита се да си спомни какво бе записано за Луиза Яроу в списъка на каторжничките. За какво беше осъдена? О, да, разбира се. Била гувернантка на дъщерите на дук Дорчестър. Една нощ ударила най-големия му син и едва не го убила. Последвала присъда от четиринадесет години каторга.

След ядните думи на Луиза в помещението се възцари тишина. Сара не знаеше какво да отговори. Внезапно сред тълпата се открои тих глас.

— Да ме извиняваш, Луиза, но едва ли ще имаме някакъв избор, когато стигнем в Нов Южен Уелс. — Беше Ан Морис. Лицето й бе помръкнало. — Разказвали са ми какво правят с жените там. Мъжете са много, пълно е с мъже. Такива като нас ги изпращат да обслужват колонизаторите. Всички ще станем паднали жени, все едно дали ни се иска, или не.

— Това няма да се случи! — възрази Сара с пламнало лице. Нима и това младо, умно момиче, Ан Морис, се чувстваше толкова безпомощно и беззащитно? — Аз няма да позволя. Щом стигнем в Нов Южен Уелс, ще направя всичко по силите ми да си намерите прилична работа в семейства, които ще се отнасят към вас почтително. — Сара отвори единия от чувалите с навитите на рула парчета плат, взе две-три и ги подаде на няколко от жените. — Преди да получите уважение от другите обаче, трябва да се научите да уважавате себе си. Трябва да работите над своите женски достойнства, за да можете да се гордеете със себе си. Само така ще успеете да зачеркнете своя предишен начин на живот.

Някои взеха да мърморят помежду си и тръгнаха към каютите си на групи. Други обаче останаха. В погледите им се четеше нова надежда. Всяка от тях взе рулото си и Сара забеляза, че някои го въртяха в ръцете си с любопитство. Ан Морис се приближи със свенлива усмивка и започна също да раздава от останалите рула. Повечето от жените, които Сара бе определила за учителки, я последваха. Не след дълго материалите бяха раздадени и всички оживено обсъждаха какво ще шият. Сара скришом ги наблюдаваше. Сред тях едва ли имаше жени, на които животът е предлагал някакъв избор. Никой никога не им бе говорил, че са достойни за уважение и те бяха повярвали, че са обречени да населяват един свят на престъпления, проституция, убийства.

Това не беше и не можеше да бъде истина. Те заслужаваха повече. Личеше от интереса, с който се впуснаха да работят. Някои от тях веднага се заловиха с шиенето, други ги наблюдаваха, а Ан хвана едно от момченцата и взе да му обяснява нещо. Какво правеше тя? Ах, показваше му как да пребърка незабелязано един джоб!

— Ан Морис! — Сара не вярваше на очите си. Тя тръгна към дребната уелска. Момчето бе успяло да извади от джоба на престилката й комплекта с конците и гордо се хилеше. — Какво правиш, за Бога?