— Какво? — почти изпищя губернатор Алмънт и скочи от леглото.
— Какво има?
— Испански кораб ви е видял и не ви е нападнал?
— Не, сър — отвърна тя. — Много ни олекна, сър.
— Олекнало ви? — извика Алмънт. Не можеше да повярва на ушите ви. — Олекнало? Мили боже! Кога се случи това?
Тя сви рамене.
— Преди три или четири дни.
— И казваш, че било пристанище с крепост?
— Да.
— От коя страна беше крепостта?
Ан се смути и поклати глава.
— Не зная.
— Добре де — каза Алмънт, като набързо навличаше дрехите си, — като гледаш към острова и пристанището, крепостта отдясно или отляво се пада?
— От тази страна — отвърна тя и посочи с дясната си ръка.
— А имаше ли висок връх? Висок връх на много зелен, много малък остров?
— Да, точно такъв беше, сър.
— Господи! — изруга Алмънт. — Ричардс! Ричардс! Намери Хънтър!
И губернаторът излетя от стаята, като я остави да лежи гола на леглото. Сигурна, че го е разсърдила, Ан се разплака.
6.
На вратата се почука. Хънтър се обърна в леглото и видя отворения прозорец, от който влизаше слънчева светлина.
— Махай се — промърмори той.
Момичето до него се размърда неспокойно, но не се събуди.
Чукането се повтори.
— Махай се, по дяволите.
Вратата се отвори и мисис Денби надникна през процепа.
— Моля за извинение, капитан Хънтър, но дойде прислужник от губернаторския дворец. Губернаторът настоява да вечеряте с него. Какво да отговоря?
Хънтър разтърка очи и примигна сънено на дневната светлина.
— Колко е часът?
— Пет, капитане.
— Кажете на губернатора, че ще отида.
— Да, капитан Хънтър. Капитане?
— Какво има?
— Французинът с белега е долу. Търси ви.
Хънтър изсумтя.
— Добре, мисис Денби.
Вратата се затвори. Момичето продължаваше да спи, хъркаше силно. Хънтър огледа малката си стаичка — легло, моряшки сандък с вещите му в ъгъла, нощно гърне под леглото, леген с вода. Изкашля се и започна да се облича, но спря, за да се изпикае през прозореца на улицата. Отдолу се чу ругатня. Хънтър се усмихна и продължи да се облича, като избра единствения здрав жакет от сандъка и чифта тесни панталони, които имаха само няколко кръпки. Завърши тоалета си с позлатен колан и къс кинжал. После сякаш размисли, взе един пистолет, зареди го, натъпка сачмата с вата, за да стои в цевта, и затъкна оръжието в колана.
Това бе нормалният тоалет на капитан Чарлз Хънтър, извършван всяка вечер, когато се събуждаше по залез. Отнемаше му само няколко минути, тъй като не беше особено придирчив. Нито пък бе кой знае какъв пуритан. Погледна отново момичето в леглото, затвори вратата и слезе по тесните скърцащи дървени стълби в основната зала на хана на мисис Денби.
Залата представляваше широко помещение с нисък покрив, пръстен под и няколко тежки дървени маси, наредени на дълги редове. Хънтър спря за момент. Както бе казала мисис Денби, Левасюр наистина бе тук — седеше в един ъгъл прегърбен над канче с грог.
Капитанът тръгна към изхода.
— Хънтър! — изграчи пиянски Левасюр.
Хънтър се обърна и се престори на изненадан.
— Виж ти, Левасюр. Не те забелязах.
— Хънтър, сине на английска уличница.
— Левасюр — отвърна той, като отстъпи в сенките, — сине на френски селяк и любимата му овца, какво те води насам?
Левасюр се изправи. Беше си избрал тъмно местенце и Хънтър не го виждаше добре, но помежду им имаше най-малко трийсет стъпки — прекалено голямо разстояние за стрелба с пистолет.
— Хънтър, искам си парите.
— Не ти дължа никакви пари — отвърна Хънтър.
И наистина не му дължеше. Дълговете между каперите в Порт Роял се плащаха изцяло и своевременно. Най-големият позор за един мъж бе да не плати дълга си или да не раздели поравно плячката. При рейдовете всеки, който се опитваше да скрие част от заграбеното, неизменно се наказваше със смърт. Самият Хънтър бе застрелял в сърцето не един крадлив моряк и бе изхвърлял трупа му зад борда, без да му мигне окото.
— Измами ме на карти — каза Левасюр.
— Беше толкова пиян, че не можеше да ги различаваш.